Пътуващ семинар Сакар- Сакралната планина с Горан Стефанов-част II

След  около 40 минути пешеходен преход, който минаваше през гора достигнахме до скали, огрени от слънцето. Бяхме достигнали до светилището, което носи името на древната тракийска крепост Палеокастро.  За първи път този скален комплекс е открит и описан за българската наука от братята Шкорпил през 1888г. Проучено е от професорите Александър Фол и Валерия Фол. „Светилище” произлиза от славянски език и означава „свет”-място на светлината. Горан ни посочи скала, която сякаш приличаше на трон.

Когато се вгледахме по-внимателно, започнахме да различаваме каменни дискове. Долната част на тези скали беше вкопана в земята, а само горната част стърчеше над земната повърхност.

 Това е доказателство за археолозите, че са дълбани още в много древни времена и са затрупани от естественото повдигане на почвата. Броят на каменните дискове е над 180 при диаметър на кръговете от 25 до 100см.  Някои от дисковете са изпъкнали и стърчат над повърхността на скалата с по 3 – 5 см., други са вдлъбнати на приблизително същият размер в дълбочина. Кой ги е дълбал, кога и защо?- напираха въпроси. Според хипотеза, изказана от проф. Валерия Фол тези скални кръгове са дълбани в древността от младежи, достигнали полова зрялост. Така те са доказвали, че са готови да водят самостоятелен живот. Най-импозантен беше каменен къс, на който ясно се открояваха няколко диска.

Според някои това е предполагаемо изображение на Богинята майка. Продължихме по пътеката още нагоре, до върха на хребета, следвайки синьо-бялата маркировка. Така достигнахме до цитаделата Палеокастро.

Тук скалите образуват защитна ивица, която е била използвана за изграждането на крепост в началото на I хил. пр. Хр. Крепостта е многократно преустройвана и е функционирала и през Средновековието. От нея идва и името „Палеокастро“ (Παλαιόκαστρο) (от гръцкото „Παλαιόσ – Палайос“ – стар, древен и „καστρο – кастро(н)“ – крепост), с което е назовано светилището. Скалите сякаш бяха полегнали в посока североизток, жадуващи всеки ден за изгрева на слънцето.

Оказва се, че има и научно обяснение за посоката на техния наклон. Тези скали са кристалинни шисти и тяхната структура определя наклона и посоката им. Катерихме се по скалите, търсейки най-добра перспектива за снимките си.

 Като едни откриватели се радвахме на всеки  каменен диск, който откривахме в скалите. Понякога фантазията ни сякаш ни показваше странни форми, дори личица…

Горан наду гайдата. Звучната народна песен се понесе над окъпаните в есенното слънце скални масиви. Зарязахме снимането и се хванахме съвсем импулсивно на едно кръшно българско хоро.

Последва снимка за спомен на цялата група и заслизахме по обратния път надолу към автобуса.

Предстоеше ни около 65км пътуване до село Воден, община Болярово, в полите на Странджа планина. Мостът над река Тунджа след село Княжево се явява административна граница между община Тополовград  и община Елхово. Тя е и физическа граница на Сакар с Горнотракийската низина. Тръгваме към най-западната част на Странджа планина. Преди село Златиница пресякохме малката река Поповска. Тя е вододел между Горнотракийската низина и Странджа. През 2005 година екип археолози начело с Даниела Агре открива в Голямата могила между селата Златиница и Маломирово могилен гроб на тракийски аристократ, датиран към средата на IV век пр.н.е. Находките включват златен венец с апликации, пръстен – печат, наколенник и два ритона от сребро. Скоро достигнахме до с. Воден. Накрая на селото има табела със зелени букви „Култов комплекс”. Тръгнахме пеш по нея и след около 2-3м достигнахме до руините на Парорийския манастир „Григорий Синаит”. Импозантните руини говореха за важността на мястото.

Започна разказът на Горан. Манастирът Св Богородица е построен през 14век от Св. Григорий Синаит в място, наречено „Парорийска пустош”. Нарича се така по две причини. „Парория” означава пограничен, защото това е била погранична територия между България и Византия. Наречена е „пустош” , защото мястото не е било населен , пусто е било от шайките, които са ограбвали селищата. Григорий Синаит е роден през 1255г. в Мала Азия, на територията на днешна Турция в семейство на заможни родители. При едно от османските нашествия е пленен и заточен  на една галера. По-късно се установява в планината Синай, където става монах. Изучава цялото учение на исихазма и създава своя школа в духа и традициите на аскетизма. Премества се в един на манастирите на Атон, където намира благоприятна атмосфера за разпространяване на своите възгледи. Григорий Синаит провъзгласява мистичното съзерцание“ (т.нар. „умна молитва“) като единствено и най-висше средство за индивидуално „сливане“ на човека с бога. При едно от нападенията на турците над Атон той избягва и акостира с кораб в Созопол. Навлиза в Странджа и избира място за своя манастир. Скоро след построяването му разбойници го нападат и плячкосват. Връща се в Атон. Цар Иван Александър праща пратеници и го моли да се върне. Дава му пари и войска да го пази. Започва изграждането на манастира „Св. Богородица” и крепост в близост, която да осигурява охраната му. Исихазмът е учение за съзерцание на Таворската светлина- нетленната светлина на Бога. Нарича се мандорла-нетварна, божествена енергия. В иконографската практика се изобразява като сияние в овална форма, източено във вертикално направление. Исихастите са практикували Исусовата молитва. При нея главата е между колене и дишането е в ритъма на молитвата.

Името на духовната учение исихазъм произлиза от „исихия”-безмълвие. Защо е толкова значим този манастир? Смята се, че тук се е събирал голяма част от  духовния елит на времето. Тук приемат монашество Св. Патриарх Евтимий, Теодосий Търновски,  Ромул Видински и създават книжовна и духовна школа. Цар Иван Александър го е прозрял, за да бъде България в центъра на християнския свят. От тук започва Ренесанса, който по-късно се развива и в Централна и Западна Европа. Мястото е силен енергиен център. В древността тук е имало тракийско светилище. Установени са 2 етапа на разширение на манастира.  Ясно се открояват три олтарни абсиди на петкорабната базилика. Най-впечатляващо сред руините, обаче е подземната ниша, изкопана на 13м под земята.

 Смята се, че това е мястото в което се е молел Св. Гриторий Синаит. Слязохме по стъпала, които бяха запазени в по-голямата си част. Имаше малки странични ниши в скалата при слизането по стъпалата.

 Долу беше непрогледен мрак. Вдясно имаше малка галерия, обитавана от прилепи. Не пожелах да я приближа.

Върнахме се по обратния път до автобуса и потеглихме към Кабиле /45км/. По път направихме вкусен обяд в Елхово с типична местна вкусотия- бобеник- запечен боб с ориз на фурна. След Елхово продължихме към Ямбол. Отляво е река Тунджа и резервата Долна Топчия с 37 защитени вида растения. Тук расте и блатното кокиче, от което се произвежда лекарството невалин за лечение на детски паралич. На изток от Ямбол се виждаха ниските хълмове на Бакаджиците. Означават „гледам надалече”. На Бакаджиците се намира манастира „Св. Спас”, построен от руснаците през 1868г. Около 17ч. достигнахме до Археологическия комплекс на Кабиле.

 В музея по ред, обратен на часовниковата стрелка Горан ни разказа за дългата история на това място и за откритите пособия на труда, предмети, свързани с култови обреди и бита.

Излязохме сред археологическия комплекс и се качихме на Зайчи връх. В античността завоят на река Тунджа е бил точно тук – край Зайчи връх, където реката е образувала широки разливи, удобни за пристани. В края на ІІ хил. пр. Хр. в подножието на Зайчи връх се оформя античният град Кабиле.

Тук се намира най-древното светилище на богинята Кибела (по-късно Артемида) и тракийска слънчева обсерватория. Погледнато от пътя, хълмът приличаше на легнала жена- богинята майка Кибела. Слънцето започна да залязва. Време беше след пълния с впечатления и емоции ден да се отправим към автобуса. Чакаха ни още два часа и половина път до Пловдив. Довиждане и благодарности на Горан! До следващия път!