Кюстендил – непознатият край на България
Наближи дългоочакваното време за нашия йога лагер в Рила планина, на който присъствам вече 7 години. Традиционно с мои приятелки от йога-клуба, който посещавам тръгваме един ден по-рано по предварително оформена програма. От 27 години работя като туроператор, но много обичам, когато друг изготви маршрут, уреди нощувки и направи организация. „Нашият” човек от групата е Елито- фин и интелигентен човек, знаещ много за интересни кътчета от нашата татковина. И така, в 15,30ч в петъчния ден 11 момичета / разбирайте жени, но с младежки дух/ с 4 автомобила потеглихме от Пловдив. Първа кратка почивка на Ихтиман за освежаване и следваща среща в Радомир на водопада Бучалото. Навигацията лесно ни доведе до мястото в началото на града. Оказа се, че от водопада няма почти нищо останало. Само влажната скала показваше, че някога по нея може би се е стичал буен пад на водата. Наблизо имаше и възпоменателна плоча, според която водопада беше наречен „Радомирска Ниагара”. Отправихме се към язовир Пчелина /21км/. Той е построен на четвъртия пролом на р. Струма. Казват, че едни от най-красивите залези в България са именно тук.
Пристигнахме в привечерно време, но облаците не позволиха да видим залеза в цялата му прелест. Въпреки това мястото наистина е красиво и зареждащо. Не случайно тук се издига и малкият параклис „Св. Йоан Кръстител-Летни” от 1350г.
Вътре има запазени много малко фрески, защото дълги години е бил оставен на произвола на съдбата. Един от най-добре запазените образи е на Св. Богородица Ширшая Небес.
Насладихме се на залязващото слънце и на цялата величествена панорама и отпътувахме към Кюстендил /53км/.
Настанихме се в къщата за гости „Терма Асклепий”-приятно местенце с външен басейн, спа, механа. Любезният домакин ни посрещна радушно, направи ни инструктаж как да ползваме спа-то, кафе-машината, басейна и ни пожела приятен престой. Хапнахме набързо, стиковахме програмата за следващия ден и се отдадохме на заслужена почивка. На сутринта Пламена от групата ни посрещна за закуска с вкусна баница с одрински кори. Беше валяло цяла нощ и навън дъждът не спираше да вали. Като видяхме, че няма изгледи да спре, се въоръжихме с дъждобрани и чадъри и поехме на разходка. Първата ни цел беше изложбената зала с картини на Владимир Димитров-Майстора, която се намира в центъра на града.
Помолихме уредника и за беседа. Научихме за семейството на Майстора, за живота му в близкото село Шишковци, за причината да си нарисува толкова много автопортрети.
В залата се съхраняват 1358 негови творби, като две от тях са предоставени от голям колекционер от САЩ.
Навън дъждът продължаваше да се лее, но нямахме време да го чакаме да спре. Отправихме се към ЖП гарата на Кюстендил и в 11,40ч се качихме на влака за Радомир.
Пътят минава през живописния Земенски пролом на р. Струма. Реката се виждаше ту от дясно, ту от ляво на пътя. Пищната зеленина прикриваше причудливи скални форми, които се виждаха зад нея от време на време.
Минахме и през 9-те тунела преди да стигнем до нашата цел-Земен.
Град Земен е един от най-малките градове в България. Сгушен между три планини-Риша, Земенска планина и Рудините, през землището на общината протичат 13км от дългата общо 415км р. Струма. Пътувахме около час и от жп гарата тръгнахме пеш по ул. Земенски манастир / 2,3км/. Първоначално вървяхме покрай спретнати къщи с подредени дворове, от които се надвесваха над тротоара дървета, отрупани със узрели сливи и круши.
Доволно си хапнахме и продължихме пътя си. Манастирът „Св. Йоан Богослов” е малко над селото.
Превърнат е в едно райско кътче с много зеленина и цветя.
Към него има устроен малък музей, направен с европейски средства за бита и културата на овчарите.
Манастирът се състои от малка църква, камбанария и две сгради. Църквата има форма на куб с дължина на стената около 8-9м. Според някои изследователи уникалната кубична архитектура на църквата се обуславя от култа на богомилите към това място. Легендата разказва, че те пазели знака на българина в него, като единствения символ, който може да обедини всички религии. Друга древна легенда пък разказва, че през Земен са минали кръстоносците, които търсели храма на Соломон по писмените знаци върху стенописите. Според мълвата в манастира е идвал като обикновен посетител папа Йоан Павел II.
Изградена е от бигорни плочи, споени с хоросан.
От първата църква от втората половина на 11в. има запазен образ на Св. Ана, а от фреските от 14в. се открояват тези на ктиторите на севастократор Деян и съпругата му Доя, които са вторите по значимост след ценните образи на Калоян и Десислава от Боянската църква. В църквата има и една особено интересна фреска, която не по библейски мотиви, а е от битието- коването на пироните, с които е бил окован на кръста Исус Христос. Манастирът е построен на място с много силна енергия. В древността тук е имало езически храм, от който е запазен жертвеника. Сега този жертвеник се намира вътре в църквата и е едно от малките места с такава „симбиоза” между останки от езически храм и християнска църква. За силата на енергията говори и факта, че жената, която работеше в църквата ни каза, че, ако си сложим лявата ръка на плочата-жертвеник, то то ще се сбъдне. Хапнахме набързо по една манастирска фасул чорба и забързахме надолу, за да хванем следващия влак в 14,30ч. След около час се върнахме обратно в Кюстендил. Дъждът почти не беше преставал да вали през целия ден. Бяхме поуморени, но имахме още набелязани обекти за разглеждане. Решихме да тръгнем към крепостта Хисарлъка. Попитахме местните да ни упътят. „Ей там горе на хълма, минете по стълбичките нагоре след пазара”. Хълмът се издигаше импозантно над града. Тръгнахме под ромона на дъжда, който барабанеше по дъждобраните ни. Нагоре, и все нагоре, малки поточета се стичаха по пътя, а ни е продължавахме да се изкачваме. Минахме покрай зоологическа градина, която преди е била работеща. Накрая стигнахме до заветната цел.
Крепостта Хисарлъка е късноантична и средновековна крепост, построена през края на 4 и началото на 5в. Поправяна е през 6в и е функционирала по време на Първата и Втората българска държава. Разрушена е от османските завоеватели през 15в. Крепостта има форма на неправилен многоъгълник с размери 117/175м и е защитена с 14 кули.
Акрополът на антична Пауталия и средновековен Велбъжд е от най-значимите крепости от територията на България.
Мястото беше пусто, нямаше други хора освен нас.
Тръгнах надолу към града, но имаше още обекти за разглеждане. От многовековната история на града има останали много археологически обекти. Минах покрай джамията Ахмед бей, известна още като „Ингилиз” или „Християнската джамия”. Построена е през 15в. върху руините на средновековната българска църква ” Света Неделя”. През 1904г. силно земетресение напуква минарето и та е окончателно премахнато. Сега джамията функционира като изложбена зала.
В нейните основи се виждат останки от древен римски водопровод. Наблизо е Пирковата кула. Тя е средновековна отбранителна кула, построена в края на 14в и началото на 15в. Състои се от 3 етажа и е използвана за живеене. Третият етаж е осигурявал кръговата отбрана на града.
Най-сетне се прибрах в нашата къща. Направих една тенджера салата, а Пламена опече 2 тави макарони на фурна. След малко се събрахме всички момичета. Разказахме си отново преживяното през деня, натрупаните впечатления. Хапнахме, пийнахме и излязохме на вечерна разходка / не, че малко бяхме вървяли през деня/. Видяхме красивият цветен фонтан в центъра на града, а също и Банята на дервишите.
Завършването на строителството й съвпада със смъртта на султан Сюлейман Великолепни през 1566г. Името й идва от думата дервиш-една от четирите низши степени на послушници.
Време беше за заслужена почивка. Прибрахме се и скоро всички бяхме по леглата. На сутринта след бърза закуска се отправихме към с. Богослов /7км/. Отправихме се към гората с гигантските секвои, които са на края на селото. Беше изпекло слънце, но от многото влага от двата дъждовни дни, гората беше забулена в мистериозна бяла пелена. Това придаваше още по-голяма мистичност на мястото.
Слънчевите лъчи едва пробиваха въздуха през високите клони на гигантските дървета и създаваха сумрак. Беше влажно и хладно.
Направихме си снимки, полюбувахме се призрачната гора и продължихме по маршрута си.
Следващата ни цел беше с. Граница. Там посетихме манастира „Св. Лука”. Мястото беше красиво и добре поддържано, с много цветя и зеленина. Светостта на манастира се подчертаваше и от тишината, която цареше навред.
От църквичката се чуваше молитвените слова на монахинята, която се грижеше за обителта.
След като службата й приключи се разприказвахме. Оказа се пловдивчанка, от кв. „Хр. Смирненски”. Разделихме се сърдечно и продължихме по пътя си. Отправихме се към с. Невестино /10км/. Обект на нашето посещение беше Кадин мост, построен над р. Струма. Бях чела за моста във връзка с легендите, които разказвам на нашите туристи за р. Струма и винаги е предизвиквал у мен желание да го видя.
Представлява една арка, издигната високо над реката. Датира от 1470г.
Легендата разказва за трима майстори строители, които все подхващали градежа, но построеното се срутвало. Решили за здравината на моста да вградят сянката на една от жените им, която първа дойде на сутринта на им донесе храна. Двамата по-големи братя предупредили жените си да не идват рано. Само най-малкия брат Манол не казал нищо на невястата си. Тя дошла първа сутринта с невръстната си рожба и с храна за мъжа си. Като разбрала за облога поискала да я вградят като оставят гърдите й открити, за да може да кърми невръстното си дете.
Мостът и до днес впечатлява със своята елегантност. Направихме си красиви снимки на една тераса до реката, полюбувахме се на патиците, които за плуваха към нас с надеждата за храна.
Отпътувахме към с. Лиляч /5км/. Спряхме колите накрая на селото и попитахме местни хора къде е църквата „Св. Георги”. Съзнателно не питахме за мегалитните скали до нея, които бяха и основен обект на посещението ни , защото не знаехме доколко са известни на местните. Посочиха ни да тръгнем към язовира, а над него пътя минаваше през малка гора.
Скоро видяхме бялата фасада на църквата. Беше затворена и нямаше как да я посетим. Извисяваше се върху една гола скала.
Всъщност до нея имаше няколко големи каменни къса, които оформят мегалитните скали на с. Лиляч, известни най-вече с „Провиралката”. Това е огромна, тежаща 5 тона скала, оформена от природата като женски задни части. На скалата има закрепена малка икона на Св. Богородица.
Под скалата има тесен отвор, наречен „Провиралката”.
Поверието гласи, че която жена иска да забременее, но не може, ако мине под скалата, то тя ще се сдобие скоро с рожба. Имам двама прекрасни сина, но пожелах да мина през тесния отвор с надежда за …внуче! Събух огромните туристически обувки, поех въздух и…се мушнах. Пролазих от другата страна под окуражителните възгласи на моите приятелки.
Едната от тях носеше махало за изследване на енергийното поле. Както и знаехме от прочетеното, мястото се оказа изключителен енергиен център.
Наблизо до „Провиралката” има друг голям камък, приличащ на гигантска кръгла тава. В древността явно е било мястото за жертвоприношения и гадаене. И до днес животни, наречени за курбан за Св. Георги ги принасят в жертва там.
Време беше да отпътуваме за нашия йога лагер в местността Гюлечица, в хотелчето ни „Дивите петли”, където от 7 години събираме енергия от Великата Рила планина, правим йога практики, слушаме беседи от интересни гости, берем билки, изкачваме върхове. По пътя ни изкушиха красиви слънчогледови полета. Намерихме почти веднага отбивка и започна фотосесията…
След още 92км шофиране по предимно планински пътища около 15,30ч се настанихме в „Дивите петли”. Почувствах се все едно отново съм си у дома!
