Вила Дория Памфили-римското бароково бижу

юли 2019г.

Лятото е в разгара си. Очаква ни пореден горещ ден в италианската столица. Днес е време групата ни да посети Ватикански музеи. Имаме резервация за 9.00ч. Съдействам на местната ни екскурзоводка с валидиране на билетите и раздаване на слушалките  и с тиха радост се оттеглям. Имам моите 3,5часа до излизане на групата от Ватикана, преди отново да ги поема  и насоча към място за обяд и следващи разходки. Бях си начертала план, имах идея за посоката, в която да вървя, но не знаех до къде ще ми стигне времето и коя да е крайната ми точка. И така, мушнах се под величествената колонада на Бернини / ако сте с лице пред базиликата-наляво/  и излязох на павирана улица с тунел-подлез над Largo di Porta Cavalleggeri. Озовах се сред приятен квартал сред 4-5 етажни кооперации, под, които имаше малки заведения за хранене, магазинчета за храна и плодове и разни комунални услуги.  Вървях по улица Via delle Fornaci. В превод името на улицата е „Улицата на Пещите” и наистина се чувствах като в пещ. Ако трябва да си призная, планът ми беше да вляза в парка на хълма Gianicolo. Не бях го проучила подробно предварително, но на картата ми изглеждаше, че посоката е вярна. Скоро  вървях по тротоар, а в ляво от мен се издигаше висок зид. Предположих, че обгражда хълма  Gianicolo и , че скоро ще има порта, през която да вляза в парка. По-късно разбрах, че вляво над мен е бил Parco Belvedere Fornaci. Зидът не свършваше, а отворена врата или порта нямаше. Постепенно улицата се стесни, тротоар почти нямаше, застрашително близо до мен минаваха коли. От двете страни на пътя се извисяваха високи каменни стени. Хора почти не се движeха. Вървях по улица Via Nuova delle Fornaci. Накрая излязох на напречната улицаVia Aurelia Antica. Завих наляво и се озовах на малко площадче- Largo III Giuguo 1849 с оформен малък паркинг на него. Поех широко въздух, доколкото можеше да се диша в адската римска жега. За секунди бях изпитала страх от тясната улица и от неизвестното. Видях широко отворена порта и табела до нея. Бях си открила ново римско съкровище-Вила Дория Памфили. Добре оформена табела до входа ми даваше надлежна информация за обекта.

 Огледах се за павилион, от който можех да си купя входен билет, но нямаше. В ляво до входа имаше странна малка къща. По-късно разбрах, че това е Chalet Svizzero – Casa del custode di Villa Pamphilj. Първоначално това е била къщата на портиера на Вила Корсини. Тя е преобразена през 1882 г. от Андреа Бусири Вичи с добавянето на шестоъгълното тяло на терасата и майолика по фасадата. Причудливият й eклектичен нео-средновековен стил й дава името Chalet Svizzero /Швейцарската хижа/. Андреа Бусири Вичи също създава входа на  парка, очевидно вдъхновен от Бернини.

Тръгнах по алеите, а над главата ми се извисяваха огромни дървета. Сякаш времето беше спряло.  

Нямаше я тълпата от истерични туристи, щракащи със своите фотоапарати и телефони, препускайки сякаш се страхуват, че нямат да могат да видят всичко във Вечния град /да, няма да могат/. Нямаше го шума от трафика на уличното движение, свистенето на спирачки  и клаксони на автомобили. Два гълъба си правеха своя тоалет в плитък фонтан до алеята.

Хора почти не се виждаха с изключение на някои велосипедисти или тичащи. Тук-там на пейки хора четяха уединено книга или разговаряха със събеседник. И тогава в дясно от мен я видях, ослепително бяла под парещото римско слънце, грациозна и величествена- Вила Дория Памфили.

  "Къща на чист въздух" (Casino del Bel Respiro)

 Бях смаяна от ширналите се пред нея безупречно оформени храсти в сложни декоративни форми, от малките фонтани, които тихо ромоляха. Търсех пролука в металната ограда, която я заобикаляше с надежда да стигна до самата постройка, но уви, нямаше. Изкачвайки се наляво от фасадата й, достигайки под сянката на дървета бях възнаградена от пленителна гледка към вилата и градините й отгоре.

Върнах се по същата пътека и тръгнах надясно из парка. Следваха псевдо-пещери, от които сякаш изскачаха митични същества, а над входа им се издигаха великани-пазители.

Продължих сред парка и се озовах сред полукръгли каменни ниши, на които имаше релефи със сцени от митологията и образи на амури. В стената бяха оформени равномерно разположени кръгли отвори, а в горната част на нишите- прекрасен каменен гирлянд от плодове и цветя.

На места в нишите се виждаха папски символи. Любимото ми място сред огромния и тих парк се оказа много красив фонтан. Когато го приближих видях, че до него си почива велосипедист. Бях готова да се отдалеча, но явно му беше свършило времето за почивка и той си тръгна.

Слънцето сипеше безмилостно своите парещи лъчи. Поогледах се, събух сандалите си,  прескочих ниския парапет и потопих морни крака във хладките води на фонтана / знам, че има глоба, не ме издавайте/. Усещането беше невероятно, почти до екстаз.

Гледах отблизо отделните детайли на фонтана, многото орнаменти и украшения по него, които не бяха пестени. А зад фонтана, на втори план се белееше гордата осанка на вила Дория Памфили. Постоях така, колкото време ми позволяваше. Тръгвайки си минах и покрай параклиса „Дория Памфили”.

Ето и малко историческа справка за Вила Дория Памфили. Тя е разположена сред най-големия парк на Рим, заемащ площ от 180 хектара. Вила Дория-Памфили се намира на хълма Джаниколо (древен римски Яникул ) и е в границите на Древен Рим. От хълма на Джаниколо започва римският път Аврелия Antica, древния консулски път, построен през 3в.пр.н.е. Въпреки че в парка може да се влезе от няколко места, главният вход е откъм Via di Porta San Pancrazio (Виа ди Порта Сан Панкрацио). Той се намира на върха на хълма Джаниколо (Gianicolo) , близо до площад „Гарибалди“ (Piazza Garibaldi). Входове има и откъм Via Aurelia Antica, Via Leone XIII, Via della Nocetta, Via Vitellia. Историята на вилата започва през 1630г. , когато  Панфило Памфили се жени за 30-години по-младата от него Донна Олимпия Малдаикини и купува лозе и свързаното с него casino, или малка сграда. Семейството използва имението  като крайградско жилище през лятото. То имало пари и започнало да купува съседни лозя, което значително увеличило стопанствата им.

 През 1644г., 70-годишният кардинал Джовани Батиста Памфили /брат на Панфило Памфили/ е избран за папа и приема името  Инокентий Х.  Към собствеността на фамилията се прибавят и нови части. Новият папа възлага проекта на Алгарди, защото не се е разбирал с Бернини. Талантливият Алгарди дълго време си  е проправял път към признанието и славата, което е възпрепятствано от „артистичната диктатура” на Бернини на папския двор. В изграждането на вилата участва и художника Джовани Франческо Грималди, повлиян вероятно от Карло Рейнади и Франческо Боромини. Стенописите и декорациите са  внимателно разработени, за да демонстрират на посетителите благородството и изтънчеността на семейство Памфили. Изградена е само високата централна част. Страничните крила никога не са били изградени, поради което сградата (за разлика от вилата Aldobrandini ) е загубила своя обхват и монументалност. 

В началото на парка се открояваше импозантна Триумфална арка.

 Тя е била изградена на мястото, където се е намирала вила Корсини. Същата е била унищожена през 1849г. по време на Рисорджименто, когато френските войски обстрелват района. През 1859-60г. на мястото на разрушената вила е построена Триумфална арка от архитект Андреа Бусири Вичи.През 1960г през средата на парка е прекаран Олимпийския път в чест на Олимпиадата, която се провежда същата година в Рим. От 1971г. сградата се използва за правителствени нужди и не е отворена за посетители.

Вила „Дория Памфили” беше свързана с България през 2017г. по един много нерадостен  и срамен начин. Разследване на в. „168часа” потвърди и показа  как цяла ромска колония населяват части от парка на вилата. Много малко от туристите посещаващи Рим знаят как да стигнат до Вила Дория Памфили, но не и българските роми. Те ползват безплатен паркинг наблизо, на който са спрели 3 буса с българска регистрация. Около 20-30 човека живеят в парника към вилата, тук си приготвят храна, тук спят. Близо до моста „ Артемизия Джентилески Ломи”, който свързва двете части на парка е  опънато въже за простор, на който се сушат всякакви дрехи. Въпреки опитите на карабинерите да изгонят ромите, те отново се връщат в парка. Никой не знае кога градините и парка ще се освободят от нелегалните си обитатели.

Време беше да се върна на площад Св. Петър, за да се срещна с групата ни. Пътят на връщане не ми се стори толкова дълъг и палещото юлско слънце беше сякаш по- поносимо. Сега вече имах мое кътче, до което винаги можех да дойда, когато исках да избягам от шумните тълпи туристи и да се насладя на тишина, спокойствие и римски финес.