Църквата „Свети Димитър” в Паталеница- затрупаната църква

15 август 2020г.

Събота е. Днес почитаме един от най-святите християнски празници-Успение Богородично. Денят е предварително планиран от нашата компания- първо ще отидем на йога, а след това ще се съберем да отпразнуваме именния ден на нашата Мария от компанията- д-р Мария Рашкова. Йога практиката мина чудесно и към 12,30ч с две коли се отправяме девет човека към с. Паталеница.”Нашият човек” Елито  предложи да посетим църквата „Свети Димитър” там. Църквата не е действаща, но Ели има телефон на жената, която се грижи за обителта и ще я отвори за нас в този ден. Пътуваме от Пловдив до Пазарджик  36км, а после още 15км до Паталеница. Пътят постепенно набра височина и от равното Горно-тракийско поле се озовахме в подножието на Родопите на около 370м надморска височина. Пред църквата ни чакаше Ани, жената която ни отвори нейните врати.

Влязохме в двора, който беше прясно окосена поляна. Над фасадата на църквата, която е под форма на кръст с размери 9,20 х 7,60м  се издигаше неголям купол.

Плахо пристъпихме вътре. Впечатлиха ни овалните сводести арки, изградени във византийски стил.

Започна разказа на Ани и сякаш ни пренесе през вековете. Различни са версиите за периода на нейното създаване. Според едната от тях църквата е византийско-българска, защото е създадена около 1090г от дукса на Филипопол Григорий Куркуа. Затова местните са я наричали Св. Куркулещица. Според други хипотези е от 12-13в, или 13-14век.  Смята се , че е обслужвала мощната Баткунска крепост, описвана от византийските хронисти от 12в. като „блестящ и богат град”. Била е богато фрескописана по вътрешните стени и сводовете. Запазени са около 70 сцени и образи, голяма част от които не могат да се идентифицират. Как се е запазила през вековете? В началото на османското нашествие по нашите земи местното население я затрупва с пръст. Така църквата се е „куртулисала”, запазила се е, откъдето се е запазило и днешното и име Св. Куртулещица”. През годините и вековете тя заприличва на могила. Легендата разказва за един селянин, който си завързал магарето за диворастящата череша на върха на могилата. Случайно видял метален предмет, който проблеснал сред тревата. След като разровил видял, че е кръст. Тогава хората си спомнили за преданието и разкопали пръста и освободили църквата. Годината била 1840г. През 1870г.  църквата е преустроена като от запад е направен нов притвор, а част от фреските са замазани с вар и блажна боя. Дори се е наложило на  места древните фрески да се изчукат на, за да могат да се закрепи здраво новата мазилка. Очите ми жадно попиваха всяко кътче от вътрешността на храма. В абсидата зад олтара видях, че сред градежа са вградени грънци, за по-добра акустика.

 Започнах бавно да различавам отделни образи и сцени. Първо- образът на Свети Димитър, патрона на църквата. Той е светец воин и почти винаги е изобразяван на кон, но тук е в цял ръст. Казват че в тази църква са погребвани войниците от Баткунската крепост.

 Различих и другия светец-воин Свети Георги, изобразен на бял кон. Над него имаше образ на мъж с богати одежди, ореол над главата и кръст в дясната ръка. Липсващата мазилка над главата му не показваше дали има корона или не, но имаше царско излъчване.

В свода над олтара  е сцената „Възнесение Господне” с апостолите. Те сякаш са групирани в образи по двама и си говорят един друг.

 В долния регистър са изображения на църковни отци. Двама от тях държат книги в ръка и ги оприличих на Св.Св. Кирил и Методий. Дали?

В свода отляво  на абсидата ясно различих две сцени. Виждаше се долната част от краката и бялата плащеница на Иисус Христос и божествената светлина около него, така позната ни от сцената на Преображение Господне.

Срещу нея- сцената на възкресяването на Лазар с образа на сестра му и Иисус Христос.

Тук са и рядко срещаните изображения на Св. Антон и на Св. Ахилий Лариски.

 На пода вниманието ни привлече кръгла мраморна плоча. Ани ни разказа , че цветето с 6 листа изобразява вечността, а камъка е подарен на църквата през 1863г. от поп от Каменица, сега квартал на Велинград.

През 1911г. църквата е изписана с блажни бои. От тях имаше запазена само марка частица в синьо със звезди. Свалянето на мазилката е извършено през 70-те години на ХХ век, когато са разкрити значителни фрагменти от оригиналните стенописи. Гледах оголените до зид стени на тази изящна постройка и се опитвах да си я представя с целия й блясък и пищност, когато е била действаща и всеки квадратен сантиметър от нея е греел с тези образи и сцени, от които сега виждаме само малка частица. Местните разказват, че преди около 40 години дошли здрави мъже, които свалили част от фреските и повече не ги върнали. От 1956г църквата е обявена за архитектурен паметник на културата с национално значение, а през 1971г. и за художествен паметник на културата.

 Кой се грижи за това национално съкровище, как се издържа, защо не е действаща- засипахме Ани с въпроси? Църквата се издържа единствено с дарения. С такива средства е реставриран купола преди години. Общината плаща да се окоси двора. Преди време по телефона звъннал служител от Министерство на културата да попита в какво състояние е църквата, че трябвало да напише доклад. И нищо повече. А църквата се нуждае от дренаж, при буря пада и част от мазилката. Така една от най-старите църкви на Балканския полуостров, сравнима със своето изящество на стенописите си с Боянската църква и със структурата на градежа си с тази от Земенския манастир е оставена на произвола на времето и на добри хора. А казват, че е била посещавана дори от темплиерите? Не ни се искаше да тръгваме, а Ани още да ни говори и говори… Но времето ни притискаше. Събрахме по някой лев, кой колкото можеше и ги подадохме на Ани. Тя се смути и ни  благодари. Знаехме, че макар и  малка сумата ни ще се използва за богоугодно дело.

За финал ви предоставям и телефона на Ани, за да може, който желае да се докосне до магията на затрупаната църква в Паталеница- 0892778451.