България

Пътуващ семинар „Сакар- Сакралната планина“ с Горан Стефанов

Сакар планина…. Обикновено, когато кажеш планина ти изникват определения като огромна, величествена, внушителна. За Сакар тези думи не прилягат. Тя е малка по площ, малко населена и малко проучена погранична планина, разположена в югоизточната част на страната ни. Нейният най-висок Вишеград  /856,1 m/ я поставя на предпоследно място сред 39-те български планини. Дължината й  от северозапад на югоизток е  75 km, а ширината ѝ в средата достига до 35 km. Сакар е старонагъната планина, образувана преди 70млн. години. Изградена предимно от гранити и от метаморфни скали- гнайси, амфиболити и шисти. Но това е само сухата статистика, с която не смятам да ви занимавам. Поводът да напиша тази статия е едно  пътуване с мои приятели от йога клуб „Амрита” с автобус, водени от Горан Стефанов.

25.09.2020г., хубав есенен ден, тръгваме от Пловдив с автобус в 17ч след работа… Настроението е приповдигнато, радваме се, че ще прекараме един уикенд заедно. Нашият водач Горан, ведър млад мъж представя накратко себе си- роден е в Ямбол, завършва „Богословие” във  Великотърновския Университет, след това „Етнология и културен туризъм” в Пловдивския университет. Занимава се с научна работа, а проучвания в Сакар планина прави от 2006г. Първата ни спирка от маршрута е долменът „Начови чаири” до с. Хлябово.

 На около 20 км преди с. Хлябово, до с. Богомил, от ляво на пътя се виждаше един залесен хълм с  антени.

Това е хълмът Текето. Както подсказва и името на селото, в миналото тук са живели богомили. През 15в. тук идват дервиши и започват да проповядват на местните суфи-религията, започват да строят своите манастири и текета. Така подготвят за ислямизация района, като показват своето достойнство- отшелничество и аскетизъм. Суфистите нямат право да притежават материални неща и ги раздават. Местните богомили  приемат много добре дервишите и тяхната идеология. През 16в. тук идва Хазър баба,  висш духовник. През 1541г. преживе той си построява  необичайна гробница- теке, за чието изграждане използва материали от околността, включително римски колони. След като го погребали в текето се оказало, че гробницата е празна- бил възкръснал. Много поклонници се стичали на мястото, обявено за свято. След Освобождениетотекето е обърнато на християнски храм и се изпозлва като такъв до края на 50-те години. Предверието е затворено, за да се превърне на апсидаЕдин от ажурните прозорци става на врата. По стените и до днес личат следите от стенописи. За съжаление нямаше време да го посетим.

Пристигнахме на „Начови чаири” на  свечеряване към 19,15ч. Спряхме на малък обособен паркинг до основното шосе, на който на кафява табела пишеше името на обекта. Над нея се вееше българското знаме.

По нова, добре изградена малка пътека след около 200-300м стигаме до обекта. На фона на залязващото слънце ни изглежда още по-мистичен и загадъчен. Защо се казва така? „Начови чаири” означава „на Начо ливадата”. Така се казва землището, в което се намира долменът. Всъщност долменът „Начови чаири”  е представлявал малък хълм, който е показал своята вътрешност след разкопки. Още в края на 19в. братя Шкорпил съобщават за общо 75 долмена  в района на село Хлябово. Георги Бончев през 1901г. описва над 100 долмена. Голяма част от тях в последствие са били разрушени.

Гледах гигантските камъни на светлината на залязващото слънце и в главата ми бушуваха въпроси: кога, кой, как? Някои от каменните плочи са отвесни, други приличат на малки монолитни „къщички”, подредени сякаш в детска игра.

Твърди се, че Сакар е люлка на много древна цивилизация, която все още е недостатъчно изследвана от науката. Гробници, астрономически обсерватории, светилища… Не се знае със сигурност за какво са служили,  но разпалват фантазията, както на изследователите, така и на любителите на загадките. Най-разпространената теза е, че долмените в Сакар датират от 12-6 век пр. н.е. Всъщност, от този период са откритите в тях артефакти от тракийски погребения. Но дали самите обекти са строени тогава или по-рано от друга, по-стара цивилизация, никой не може да каже. Долмените в Сакар са енергийни центрове. Древните хора са усещали земната енергия, разбирали са силата на Космоса. Най-вероятно първоначално долмените са били използвани за медитация, за астрономически наблюдения. Горан ни показа един плосък камък на земята, по който ясно личаха вдлъбнати кръгчета с много правилна форма. Дали природата сама ги е изваяла? Едва ли… Приличаха по-скоро на звездна карта.

 Местните хора наричат тези обекти „хамбарчета” или „змейови къщи”. Те вярвали, че в тях живеели змейове, които олицетворявали мъжката сила. В Сакар има много песни и легенди за кражби на девойки от змейове със златни криле, които обитавали тези каменни къщи. Според едно местно поверие, долмените притежават лечебни сили, затова жените, които не можели да заченат, минавали през отвора на каменните дупки с надеждата, че ще се сдобият с рожба.

След разказа на Горан се пръснахме сред огромните каменни късове, някои влязоха дори в „къщичките”. Не исках да изпитам какво е чувството да имам над главата си скала, тежаща няколко тона, подпряна на три други каменни къса. Задоволих се само със снимки.

 Слънцето залезе и успях да направя и няколко снимки на вечерна светлина.

Горан ни каза и още един много интересен факт, извън информацията за долмени, енергийни центрове и тракийски гробници. Сложният и закачлив народен танц „Щер Кольовата” е от този край. Отправихме се към автобуса, всеки замислен и овладян от чутото, сякаш пренесени в други времена. Около 20ч. се настанихме в хотел „Сакар” Ловния дом до него  в близост до хотел Тополовград. Време беше за вкусна вечеря, не липсваха и танци.

Ден втори

Закусваме вкусна домашна баница с айрянче в ресторанта на хотел „Сакар” и потегляме на път. Спираме за кратко в Тополовград да се заредим с вода, плодове и прочие неща. След 13км пристигаме пред Устремски манастир „Св. Троица”. Пред нас се изправя импозантната бяла снага на манастира.

 На паркинга, пред входа ни посреща строгия поглед на паметника на Кара Кольо.

И започва интересният разказ на Горан. Наричат манастира още „Хайдушкия манастир”.  Кара Кольо е байрактар в четата и най-близък приятел на Индже войвода. Легендата разказва, че в на близо разположената местност Касап дере  след битка с турската войска заграбват турската хазна, събрана от налози. Скриват златото в една пещера над сегашния манастир, Вехтата църква, която е била древно тракийско светилище. По това време Индже войвода заминава за Бакъджиците, за да защити своята любима Росанка. На Кара Кольо му се явява на сън Света Богородица и му казва със заграбеното злато да построи манастир. Авторитетът на четата е бил толкова голям, че манастирът е построен без да се поиска дори разрешение от султана. Под олтара на църквата е имало скривалище. Влизаме в двора на църквата е се озоваваме сякаш в рая.

Манастирът  е сгушен в прегръдките на планината. Пред нас  се открива едно безупречно поддържано място с много цветя и зеленина.

 Обръщаме внимание на „високите чардаци” и „бяла чешма каменна”, възпяти в народната песен за Кара Кольо.

Църквата в този й вид е от 1836г, както сочи надписа над вратата й. Според някои данни, които обаче не са исторически доказани, манастирът „Св. Троица“ е наследник на прочутата през Средновековието философска школа на Григорий Синаит.

Манастирът „Св. Троица“ е обявен за паметник на културата и действащ девически манастир в Сливенска епархия заедно с Каракольовата дупка.

Всяка година на християнския празник Петдесятница в околностите на манастира се провежда събор ”Св. Троица”, на който се организират надпявания и борби, любим местен спорт с дълбоки традиции. Земите около манастира са обявени за природна забележителност през 1971 г.

Въпреки, че Устремският манастир „Света Троица“ е действащ девически манастир, нас ни посрещна един монах, който се представи, че е послушник в Поморийския манастир, но е дошъл тук, за да помогне на игуменката, която имала здравословен проблем. Беше дребен и черноок в монашеското си расо. Изнесе ни чудесна проповед за вярата и моралните ценности. Взехме си довиждане и продължихме по пътя си.

Завихме в дясно от манастира и се заизкачвахме  по стръмна планинска пътека. На места си помагахме с ръце и крака. Добре, че беше за кратко. Озовахме се пред малък отвор в скалата, приличащ на малка пещера.

Това е всъщност Каракольовата дупка,  където хайдутите скриват заграбеното турско злато. Мястото наистина беше мистично. Наричат го Вехтата църква, но още древните са усещали силната му енергия и тук е имало светилище. От пещерата навътре в скалата започва тясна галерия, дълга около 100 м, от която в миналото е извирала вода.

Днес изворът в пещерата е пресъхнал, като на негово място е останала суха галерия.

Вътре имаше малко кандило с икона на Света Богородица.

Учудването ни беше голямо, когато над главите ни едва различимо забелязахме фрески с християнски сюжети. Горан обясни, че вероятно са от 11в. Ето я Божията майка, образът на Архангел Михаил, Свети Никола и ред други трудно разпознаваеми светци.

Тези фрески са по-стари от тези в Боянската църква, от фреските на Джото, който се счита за предвестник на Ренесанса в Европа!

В този момент чух песен от кавал. Обърнах се и видях Горан, който унесено беше подкарал „Кара Кольо седеше”… Запяха и хората от групата ни. Тази емоция не се описва с думи!

Бавно заслизахме по стръмната пътека надолу, качихме се на автобуса и към 11,30ч.  потеглихме към пограничното село Маточина /42км/. Пътят първоначално спореше, но в един момент асфалт почти липсваше, дупките бяха огромни и нашия шофьор едва намираше начин да лавира между тях. Така достигнахме до с. Варник. Тук рейса отказа да продължи напред. Явно от много дупки нещо стана и той аварира. Трудно е да се каже, че бяхме в населено място. Местните са 4-5 човека, но дали въобще си бяха в селото този ден? Попитах Горан колко километра има до Маточина. ”4-5 километра”-каза той. Няколко мъже от групата  останаха да помагат на шофьора ни, а ние си метнахме раниците на гръб и тръгнахме по шосето. Срещнахме единствено един джип с английска регистрация, току що закупен, управляван от младеж, а до него явно беше баща му. Казахме какво ни се е случило и че имаме нужда от инструменти. Обещаха да помогнат. Малко преди село Маточина срещнахме и трактор с ремарке. Двамата мъже вече знаеха за нашата група и какво ни се е случило. Обещаха, че като разтоварят ремаркето ще отидат. По-възрастният мъж любезно поиска да ни придружи, за да ни покаже Скалната църква.

Ясно му беше какво ще дирим по тези краища. В дясно от пътя, точно срещу табелата на селото се извисяваше една средновековна кула, сякаш излязла от историческите филми за Средновековието.

Това е кулата Букелон, но нея я оставихме за след това. Излезе силен вятър, а ние вървяхме по едно голо поле. След около километър от основното шосе достигнахме целта си – Скалната църква от 10век.

 Това е времето на управление на цар Симеон Велики, когато има силно възраждане на  монашеството и аскетизма.  Издълбана е във варовикови скали от монаси –отшелници с помощта на ръчни инструменти. Общата дължина на съоръжението е 14,05м, а само на коридора – 4,20м. Най-високата точка на свода в коридора е 3,50м, широчината му е 3м. В дъното на помещението има издълбани три малки ниши, в които бяха поставени по една икона.

 По-важен беше един знак, издълбан вляво на скалата вътре в църквата. Това Константиновата Хризма. Легендата разказва, че този знак, приличащ на кръст се присънил на императора и му било казано, че ще му носи победи. От тогава той наредил да го извезат на знамената му.

 В по-новата история скалната църква е носила името „Свети Дух“ и е действала като църковен храм на три села – Маточина, Варник и несъществуващото вече село Благунци.

Вляво от входа, в скалата личат изсечени стъпала, водещи към обширно платото, под което се намира църквата. Точно над входа са запазени следи от издълбани в скалата форми с култово предназначение, най-вероятно от времето на траките. Тук са открити и няколко издълбани в скалата гроба, ориентирани изток-запад. Ние се заизкачвахме надясно по скалите и се озовахме на платото. Под нас се ширна поле, в далечината се виждаха тополите на пограничната река Тунджа, а на още по-заден план- импозантните минарета на Селимие джамия в Одрин. „Виждате ли тополите?”-започна разказа си Горан. Това е мястото, предначертало краха на Латинската империя. Тук през 1205г  цар Калоян напада войските на Латинската империя, разгромява ги и пленява император Балдуин Фландърски.

Според хроникьорите загива цвета на европейската аристокрация. Тръгнахме наобратно към село Маточина, всеки размишляващ от чутото и видяното. Скоро навлязохме в селото, в което не се мяркаше жива душа.

 Горан каза, че всяка едно постройка в селото е построена със строителни материали от крепостта Букелон. След малко бяхме при нея.

Укрепеното селище първоначално било опасано с крепостна стена, построена през късната античност. По-късно била срината, вероятно при нападенията на готите през 378г. или по време на някои от следващите варварски нападения, не може да се твърди кога точно. И отново се пренасяме назад през вековете. Под крепостта има едно поле, което сякаш се стеснява в дълбочина. Именно тук се е провела изключително важната битка през 378г. между готите и войските на Западната Римска империя, водени от император Валент. Седем римски легиона / един легион е от 3000войника/ буквално са били натикани в тясното поле и избити поголовно. Тежко ранен, император Валент е отнесен от свитата си в римска вила наблизо. Състоянието му  не е позволявало да бъде транспортиран. На другия ден готите подпалват вилата и император Валент загива. Тази битка предизвестява краха на Западната Римска империя, която стотина години по-късно /през 476г./ е заличена от германският вожд Одоакър, който сваля от трона последния император Ромул Августул. В края на V  или началото на  VI век върху руините на старото селище възниква нова крепост, последно убежище за местното население. Този вид крепости-със самостоятелно укрепена сграда, разположена в средата на защитена площ или долепена до обиколните стени, представляват неголеми кули, приспособени за последен отпор. До входът има монограм от червени тухли, който се счита че е от буквите на българския цар Михаил  III Шишман.

Смята се че монограма е негов, защото през 1328г.  Михаил  III Шишман завзева крепостта Букелон, а малко по-късно я разменя с Византия срещу Созопол. Заради това, че се състои от една единствена кула, тази крепост може да се нарече донжон. Плахо пристъпихме вътре. Над нас се извисяваха огромни руини.

Площта беше не голяма и се опитвах с въображението си да разбера коя част за какво е служила. Казват, че е имало затвор, спални помещения, параклис. Покатерих се на зида, който е в източна посока и надникнах. Да, това малко помещение с абсида на изток, трудно може да се обърка по предназначение. Бях открила параклиса.

 Под крепостта буквално на няколко метра се виждаше турската гранична застава. След малко дойдоха и двама наши гранични полицаи. Любезно ни попитаха дали имаме нужда от съдействие. Знаеха за аварията на нашия автобус, бяха извозили до него и две жени от групата ни, които решили да брулят орехи, но се приближили прекомерно до браздата…Помолихме ги да качат и две по-възрастни дами от групата. Приеха с усмивка. Междувременно разбрахме, че повредата на автобуса ни е отстранена. Той ни пресрещна на половината път между селата Варник и Маточина. Беше му дала инструменти единствената живееща в селото жена, която произвежда мед. Спряхме автобуса пред къщата й и си пазарувахме от меда й, за да я подкрепим.  Беше около 16,30ч. По програма трябваше да разгледаме и скалната църква в село Михалич, но преценихме, че нямаме сили и време. Единодушно решихме да се отправим към нашия хотел „Сакар” за заслужена почивка. Пристигнахме към 18,30ч. Кратка почивка, освежаване и време за вкусна вечеря, подкрепена с по чашка вино или ракийка. Развеселени си разказвахме преживяното от деня, смеехме се, изиграхме и няколко хора, въпреки извървяните 13км пеша.

Ден трети

Закуската тази сутрин беше от палачинки. Взехме си довиждане с любезните ни домакини и си обещахме пак да дойдем. В 8,45ч се отправихме с автобуса към светилището и крепостта Палеокастро. На около 3км след Тополовград, в посока на с. Хлябово видяхме голяма жълта табела с надпис „ Посетете Палеокастро /Домът на Слънцето/ 2км”.

Пътят първоначално минаваше през вилната зона. Спряхме пред една чешма, от чийто надпис се виждаше, че е построена от семейство Терзиеви през 2019г.. Чешма като чешма, ще каже някой. Да, ама не. Отвътре стените на коритото на чешмата бяха изписани със труда на проф. Александър Фол, посветен на Палеокастро.

 Обектът е считан за скално светилище, посветено на Слънцето.

Следва продължние….

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
error: Съдържанието е под авторски права
Close
Close

Беше засечен Adblock софтуер

Моля, позволете показването на рекламите за да подпомогнете развитието на този блог.