България

Връх Вихрен или внимавай какво си пожелаваш

Всеки август месец по традиция група от нашия клуб по йога „Амрита” изкачваме по един планински връх, от двухилядниците в България. Нашият учител Рашко казва, че човек трябва поне два пъти в годината да се издигне на такава височина, защото само тогава има възможност за истинско духовно израстване. И така преминахме през годините през вр. Мальовица, Мусала, Безбог, Черни връх, Ботев… Не пропуснахме и езерата- Рилски /няколко пъти/, Урдини, Йончево езеро, Страшното езеро… Тази година реших аз да предложа върха за изкачване. „Нека да е Вихрен”- казах пред всички на една от йога-практиките. Речено сторено.

Нощувахме в един от любимите ми хотели в Банско- апарт-хотел „Каза Карина” и на сутрешния ден рано тръгнахме с колите към хижа Вихрен. Паркирахме колкото може по-близо до хижата с оглед на многото автомобили. По един бърз чай и парченце баница, направена от Пламена и потеглихме нагоре.

Връх Вихрен освен, че е втори по височина в България /21914м./ е и един от най-трудните за изкачване поради голямата денивелация на маршрута и оголения му алпийски релеф, особено в последния му участък. На много места има и сипеи и човек трябва да е добре екипиран /разбирай планински обувки и щеки/  и в добра физическа форма. Ние решихме да го изкачим по класическия маршрут- да го превземем от юг и да слезем от север през седловината Премката и да се върнем до х. Вихрен през Казаните. Още от първите метри започнахме със сериозното набиране на височина. Пътят е сред ниски храсти и морени.

След около 45 минути достигнахме реката. Допълнихме си запасите с вода и хванахме  пътеката наляво. Вървяхме още около 2 часа и стигнахме до място, от където се откриваше невероятна панорама към Влахините езера, а върха изглеждаше примамливо близо.

Направихме почивка, за да съберем сили за последния най-труден участък от изкачването.

Пред нас беше огромен скален масив с денивелация на места повече от 45% предимно със сипеи и морени.

Започнахме да пъплим към върха под безмилостните лъчи на августовското слънце. С всяка изминала минута ставаше все по-трудно и се налагаше по-често да спираме, макар и за минутка почивка.

А нашият учител от морена на морена с лекотата на планинска коза се катереше нагоре. Приседна на един камък и с усмивка ми казва:”Е, Спаске, как е?”. „ Ах, Рашко, ще внимавам другия път какво си пожелавам!”- едвам намерих сили да кажа аз.

След още малко повече от час вече бяхме на върха. Неописуема е радостта и възторга, който те обземат след такова изпитание, когато си постигнал целта си.

 Иска ти се да прегърнеш всички, целия свят, просто душата ти ликува. Гледката, която се откри от върха е направо невероятна.

Пред нас се виждаше стройната „снага” на седловината Кончето.

След кратка почивка заслизахме през северната стена на върха, която е изключително стръмна. Има поставено метално въже, по което започнахме да са приплъзваме бавно надолу.

Щеката, която по целия път ми беше безценен помощник тук ми пречеше, но съумях да я побутвам пред мен. Разминахме се с група младежи, които бяха решили да атакуват върха от тази страна.

 Скоро бяхме на седловината Премката.

Тя е сред най-високо разположените седловини в Пирин. Най-ниската точка на Премката е 2660 м. над морското равнище и свързва най-високия връх в Пирин – Вихрен (2914 м.) и едва няколко метра по-ниския  връх Кутело (2908 м.).

 Наоколо цялата поляна беше осеяна с еделвайси. Изключително вълнуващо е да видиш тези красиви планински цветя в тяхната естествена среда, а не само на картичка и хербарий.

 От тук пътя ни продължи към Казаните- Малък /2200м/ и Голям /2400м/. Те са циркуси, образувани от ерозивното действие на ледниците в минали геоложки времена. Малкият Казан е обрасъл с трева, а дъното на Големия Казан е покрито с камъни, отчупени от съседните върхове Вихрен и Кутело. Наричат се така заради формата си и заради това, че над тях често се носят мъгли. В Големия Казан видяхме  запазен малък снежник, на който снега се задържа цялата година.

Продължихме нашия път по сипеи, а по-надолу и сред ниски храсти.

Около 16,00ч. триумфално достигнахме хижа Вихрен. А там вреше от живот. Шумни и весели компании, все още с яка доза адреналин от изкачването, морно разпускаха, разказвайки си впечатленията от преживяното. С огромно удоволствие си събух планинските обувки и босите ми ходила посрещнаха топлия асфалт. Взехме си по нещо за пиене и се излегнахме на близката полянка до хижата за заслужена почивка. Очакваше ни път с автомобилите до Пловдив, но не пропуснахме да спрем, за да видим най-старото иглолистно дърво в държавата и едно от най-старите в света- Байкушевата мура.

Възрастта й се оценява на повече от 1300години. Наречена е на името на лесовъда Костадин Байкушев, който през 1897 година открива и описва този екземпляр.

 За да бъде още по–пълна програмата посетихме и  Плиоценския парк с Палеонтологичния  музей в село Дорково и се увековечихме пред мамута  /така де , овернския мастодонт/.

Това е най-голямото палеонтологично находище на Балканите и втората най-значима експозиция в Европа.

 Така завърши нашето изкачване на вр. Вихрен. Дали ще си го пожелая отново? Може би, но нека мине малко време!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
error: Съдържанието е под авторски права
Close
Close

Беше засечен Adblock софтуер

Моля, позволете показването на рекламите за да подпомогнете развитието на този блог.