Връх Вихрен или внимавай какво си пожелаваш

Всеки август месец по традиция група от нашия клуб по йога „Амрита” изкачваме по един планински връх, от двухилядниците в България. Нашият учител Рашко казва, че човек трябва поне два пъти в годината да се издигне на такава височина, защото само тогава има възможност за истинско духовно израстване. И така преминахме през годините през вр. Мальовица, Мусала, Безбог, Черни връх, Ботев… Не пропуснахме и езерата- Рилски /няколко пъти/, Урдини, Йончево езеро, Страшното езеро… Тази година реших аз да предложа върха за изкачване. „Нека да е Вихрен”- казах пред всички на една от йога-практиките. Речено сторено.

Нощувахме в един от любимите ми хотели в Банско- апарт-хотел „Каза Карина” и на сутрешния ден рано тръгнахме с колите към хижа Вихрен. Паркирахме колкото може по-близо до хижата с оглед на многото автомобили. По един бърз чай и парченце баница, направена от Пламена и потеглихме нагоре.

Връх Вихрен освен, че е втори по височина в България /21914м./ е и един от най-трудните за изкачване поради голямата денивелация на маршрута и оголения му алпийски релеф, особено в последния му участък. На много места има и сипеи и човек трябва да е добре екипиран /разбирай планински обувки и щеки/  и в добра физическа форма. Ние решихме да го изкачим по класическия маршрут- да го превземем от юг и да слезем от север през седловината Премката и да се върнем до х. Вихрен през Казаните. Още от първите метри започнахме със сериозното набиране на височина. Пътят е сред ниски храсти и морени.

След около 45 минути достигнахме реката. Допълнихме си запасите с вода и хванахме  пътеката наляво. Вървяхме още около 2 часа и стигнахме до място, от където се откриваше невероятна панорама към Влахините езера, а върха изглеждаше примамливо близо.

Направихме почивка, за да съберем сили за последния най-труден участък от изкачването.

Пред нас беше огромен скален масив с денивелация на места повече от 45% предимно със сипеи и морени.

Започнахме да пъплим към върха под безмилостните лъчи на августовското слънце. С всяка изминала минута ставаше все по-трудно и се налагаше по-често да спираме, макар и за минутка почивка.

А нашият учител от морена на морена с лекотата на планинска коза се катереше нагоре. Приседна на един камък и с усмивка ми казва:”Е, Спаске, как е?”. „ Ах, Рашко, ще внимавам другия път какво си пожелавам!”- едвам намерих сили да кажа аз.

След още малко повече от час вече бяхме на върха. Неописуема е радостта и възторга, който те обземат след такова изпитание, когато си постигнал целта си.

 Иска ти се да прегърнеш всички, целия свят, просто душата ти ликува. Гледката, която се откри от върха е направо невероятна.

Пред нас се виждаше стройната „снага” на седловината Кончето.

След кратка почивка заслизахме през северната стена на върха, която е изключително стръмна. Има поставено метално въже, по което започнахме да са приплъзваме бавно надолу.

Щеката, която по целия път ми беше безценен помощник тук ми пречеше, но съумях да я побутвам пред мен. Разминахме се с група младежи, които бяха решили да атакуват върха от тази страна.

 Скоро бяхме на седловината Премката.

Тя е сред най-високо разположените седловини в Пирин. Най-ниската точка на Премката е 2660 м. над морското равнище и свързва най-високия връх в Пирин – Вихрен (2914 м.) и едва няколко метра по-ниския  връх Кутело (2908 м.).

 Наоколо цялата поляна беше осеяна с еделвайси. Изключително вълнуващо е да видиш тези красиви планински цветя в тяхната естествена среда, а не само на картичка и хербарий.

 От тук пътя ни продължи към Казаните- Малък /2200м/ и Голям /2400м/. Те са циркуси, образувани от ерозивното действие на ледниците в минали геоложки времена. Малкият Казан е обрасъл с трева, а дъното на Големия Казан е покрито с камъни, отчупени от съседните върхове Вихрен и Кутело. Наричат се така заради формата си и заради това, че над тях често се носят мъгли. В Големия Казан видяхме  запазен малък снежник, на който снега се задържа цялата година.

Продължихме нашия път по сипеи, а по-надолу и сред ниски храсти.

Около 16,00ч. триумфално достигнахме хижа Вихрен. А там вреше от живот. Шумни и весели компании, все още с яка доза адреналин от изкачването, морно разпускаха, разказвайки си впечатленията от преживяното. С огромно удоволствие си събух планинските обувки и босите ми ходила посрещнаха топлия асфалт. Взехме си по нещо за пиене и се излегнахме на близката полянка до хижата за заслужена почивка. Очакваше ни път с автомобилите до Пловдив, но не пропуснахме да спрем, за да видим най-старото иглолистно дърво в държавата и едно от най-старите в света- Байкушевата мура.

Възрастта й се оценява на повече от 1300години. Наречена е на името на лесовъда Костадин Байкушев, който през 1897 година открива и описва този екземпляр.

 За да бъде още по–пълна програмата посетихме и  Плиоценския парк с Палеонтологичния  музей в село Дорково и се увековечихме пред мамута  /така де , овернския мастодонт/.

Това е най-голямото палеонтологично находище на Балканите и втората най-значима експозиция в Европа.

 Така завърши нашето изкачване на вр. Вихрен. Дали ще си го пожелая отново? Може би, но нека мине малко време!