Среща с Горан Стефанов

За първи път чух за Горан от мои приятелки, които са ходили преди две години на обиколен тур из Странджа планина с него и той е бил техен водач-екскурзовод. Те разказваха за него със суперлативи, за широкия спектър от знания, които има, за интересния и достъпен начин на поднасяне на информацията за обектите, за  веселия му и открит характер. Тази есен имах удоволствието да присъствам на две пътувания с него и моите приятели от йога-клуб „Амрита” от Пловдив, при които Горан беше наш водач. Едното от тях беше пътуващ семинар в Сакар на 25.-26.09. , а другото беше  след един месец за разглеждане на кромлеха в село Долни Главанак, Глухите камъни, гробницата и крепостта в село Мезек.  И двата тура съм описала в моя блог. Идеята да направя интервю с него ми дойде спонтанно, защото бих искала повече хора да се докоснат до неговия мироглед и знания, да плануват маршрути и да пътуват сред чудните кътчета на България.

Кой е Горан Стефанов?

Роден съм в Ямбол, но може да се каже, че израснах в село Жеравна. Понеже  баща ми е от там, всяко лято прекарвах при баба ми на село.  Още като малък се влюбих в старопланинските гори, които като младеж обходих, а вечерите прекарвах на двора, под звездите, където слушах легендите на баба ми. По-късно завърших Теология във Велико Търново, след това Културен туризъм и Етнология в Пловдивски Университет, където правя докторат по Етнология. Моите интереси и проучвания са съсредоточени  в областта на фолклора.

От кога е интереса ти към Сакар ? От какво е провокиран? С какво са свързани проучванията ти в този регион?

За първи път попаднах в тази планина през 2006г. Тогава с приятели решихме да посетим манастира Света Троица на неговия храмов празник. По това време се провежда и фолклорният събор „Света Троица”. Когато пристигнахме на събора, бяхме посрещнати от абсолютна мешавица на чалга песни и ориенталски ритми. Те звучаха на запис от огромни тонклони, поставени в навесите на временните заведения, с димящи скари, разположени на поляните пред манастира, които трябваше да обслужват посетителите на събора. От всяка полева кръчма, а те бяха повече от 20, звучеше различна чалга музика.   Малката сцена, на която се изявяваха народните изпълнители беше натикана в един от далечните ъгли на поляната, и почти не се виждаше. За да се чуе народната музика, обаче,  трябваше да застанеш почти до нея. След като се поразходихме около сергиите със захарни петлета и детски играчки, главите ни се надуха от звучащите с пълна сила чалгии.   Решихме все пак да хапнем преди да си тръгнем. Взехме си по нещо и започнахме да се отдалечаваме от поляните пред манастира към близката гора. И колкото повече заглъхваха чалгите зад гърба ни, все по-ясно пред нас от гората се чуваше мелодията на гайда. След като навлязохме сред редките дървета, пред очите ни се разкри прекрасна гледка. Под един вековен дъб свиреше възрастен гайдар, до него бе приседнал друг възрастен човек, който свиреше на гъдулка, до него пък тъпанджия с голям тъпан, а около тях и дървото, се виеше пъстро хоро от възрастни жени, които пееха. Контрастът направо ме порази. Там, на масите, седяха подпийнали младежи, които подрипваха в такт с  ориенталските ритми, звучащи от усилените до краен предел сватбарски тонколони, а тук в гората възрастни хора свиреха, пееха и играеха хора. Мога да коментирам чалга културата, разбиранията и поведението на изповядващите я, но дисонанса, който представих по горе е красноречив. Естествено решихме да останем в гората, занесохме си багажа, а възрастните хора ни показаха техния палатков лагер, където  си опънахме палатките.  Пяхме, играхме и свирихме до среднощ. Вечерта сънувах особен сън. Присъни ми се възрастна жена, която се представи за Богородица и ми каза, че съм дошъл в точното време на точното място. Каза ми също, че може да ми разкрие тайните на планината, но зависи от мен да го пожелая истински. От тогава започнах да се интересувам от региона и да правя проучвания, свързани с фолклора на Сакар.    

         

Какви интересни обекти ще препоръчаш да бъдат посетени в Сакар?

Сакар е планина, богато наситена с различни  културно–исторически обекти. Тук на много малка територия се срещат исторически паметници от всички епохи. От тук преминава и Виа Диагоналис. Този диагонален път е проправен още от древните хора, открили най-пряката удобна географска връзка между Европа и Азия в търсене на прехрана. През хилядолетията, Виа Диагоналис е не само транспортна комуникация за пренасяне на стоки. По това трасе е ставало обмен на нови послания и идеи. А те променят мисленето, хода на цивилизацията. Това е пътят за пренос  на култура в посока изток – запад. Много различни народи, преминали през Сакар, са оставили своето културно влияние тук. Но като най – интересни обекти бих посочил следните:    

Един от малкото запазени менхири на територията на България се намира в близост до село Овчарово. Това е менхира, известен като Чучул камък, но според мен истинското му име е Чуджук камък, в превод от османо-турски „момчешки камък”. Това име му е дадено заради фалическата форма, която има. Други интересни обекти са долмените, които се намират в най-голяма концентрация край село Хлябово. Не трябва да се пропуска и светилището Палеокастро, а в подножието на съседния най–висок връх на Сакар, Палеокастро, се намира Писания камък, от който се разкрива прекрасна гледка. В близост, родолюбиви хора са изградили  един магичен заслон, на който си заслужава човек да отдъхне. Интересен е параклиса Света Петка до Тополовград, който е построен в близост до полуразрушен долмен. Интересни са храмовете в селата Българска поляна, Орешник, Капитан Петко войвода, Срем, Устрем, както и манастира Света Троица със скалната църква до него. Край село Радовец се намира един лековит извор, известен с името Солената вода, където до началото на 50–те години на миналия век е бил запазен един много интересен ритуал за лечение с водата от извора. Непременно трябва да се посети и село Маточина, в близост до което се намират кулата Букелон, както и скалната църква до село Михалич.  

Ти имаш ли научни разработки за Странджа?

Да, дисертацията ми е на тема Странджа, също така имам и 12 публикации, свързани с тази планина, публикувани в различни научни издания и сборници. Статиите разглеждат историческото минало на Странджа,  материалното и нематериално културно наследство на населяващите я хора.

Какво те отведе там?

Първо трябва да кажа, че това е една сравнително голяма планина, над 10000 кв. км. Посетих я за първи път като ученик, тогава често посещавах най–западните покрайнини на Странджа, като отсядах при приятели. Централната и източната ѝ част посетих сравнително късно, през 2009 като участник в летния университет на Проф. Фол. От тогава все по често започнах да посещавам и тези места.

Разкажи ни за свещените места в Странджа.

Тази планина е много наситена със светилища, особено нейната източна и централна част, като тук става въпрос за действащи такива. Освен храмовете, които се намират във всяко населено място, около селата и градчетата са разположени множество оброци и параклиси, някои от които са на разстояние от по 10 и повече километра от селището. За много от тях няма точен и ясен спомен кой и кога ги е построил, но в някои от параклисите са вградени или поставени части от антични сгради. Обикновено те се изграждат в близост до свещен извор, наречен аязмо, открит по чудесен начин, или чрез съновидение. В последствие, обикновено хората, които са получили изцеление или отговор на молитвите си, започвали да ги поддържат. Това са местни хора, или дори родове, които вярват, че светеца, за чиито параклис се грижат, е техен закрилник и покровител. Те имат невероятна духовна връзка с този светец, но рядко ще споделят за нея. Когато човека, който се грижи за параклиса остарее и вече няма възможност да го прави, а и никой от неговите наследници не може да продължи това, тогава той може да го завещае на чужд човек. Когато е патронния празник на даден светец, цялото село се събира на неговия параклис, правят се ритуални измивания с водата от аязмото и се колят и раздават курбани. На някои параклиси се събира голямо множество, като идват и хора от съседните села, а понякога и от доста далеч. Но една част от параклисите и аязмите са табуизирани. Там не може да се ходи по всяко време. За някои от тях дори казват, че ходенето в друг ден, освен патронния празник, е зловредно, защото светците се сърдят. Има и антични светилища, които са се използвали до скоро. Такова е, например, мегалитното светилище „Марков камък” край село Долно Ябълково. Там до 80 –те години на миналия век е бил запазен ритуал за зачеване на безплодни жени, като са се използвали камъчета от мегалита. Подобен ритуал се е правил и на пещерата на св. Марина край с. Сливарово. В Западна Странджа безплодие пък се е лекувало на Спасовото кладенче край с. Мамарчево, а кожни заболявания-край с. Стефан Караджово,  на вира край параклиса св. Илия. В Централната част на Странджа, кожни заболявания лекуват на аязмите на св. Петка, св. Пантелеймон и Света Богородица, а в Източна Странджа водата от аязмите на Богородица помага за очни проблеми. Така че, много са интересни и разнообразни култовете, но най–голямо впечатление прави възприемането на светците като иманентни на техните свети места.       

Каква е връзката ти с Жеравна и Котленския балкан?

Както казах там прекарвах летата си като ученик. Една част от моят род е от там. Това е стар жеравненски род. Неговата история се губи в миналото, но до мен е достигнало едно родово предание, което се предава по мъжка линия. Разказваше ми я баща ми, когато седяхме пред къщата на двора на село, вечер под звездите, а майка ми, баба ми и сестра ми  вече си бяха легнали. Имал съм пра, пра, прадядо, който бил много як борец, и живеел с майка си в село Костел. Това е в Еленския балкан. Било е още през турско време. Не се знае точно кога, но е било. Никой не можел да пребори прадядо ми нито там, нито в околните села. Веднъж през селото, на път за Велико Търново, преминал царския пехливанин, турчин със своята свита. Прадядо ми, без да иска, му пресякъл пътя и пехливанина го напсувал. Тогава прадядо ми го предизвикал да се сборят, а не да го обижда, без изобщо да знае кой е този човек. Пехливанинът без да се бави, скочил от коня, запретнал ръкави, плеснал с ръце и се нахвърлил върху прадядо ми. Добре, ама прадядо ми, нали е бил много силен, лесно започнал да го надвива. Когато видял, че ще падне пред очите на всички събрани хора и ще стане за срам, царския пехливанин си послужил с измама. Взел шепа пясък и я хвърлил в очите на прадядо ми. Това още повече го ядосало. Той слепешката успял да напипа единия крак на пехливанина, хванал го за крачола, вдигнал го над главата си, три пъти във въздуха го завъртял и го ударил в земята. Онзи издъхнал на място. Другите турци първо се разбягали, но след като се поуспокоили, започнали да бият даулите за да се съберат башибузуците и да хванат убиеца. През това време дядо ми избягал и се скрил у дома си. Тогава той е бил младо момче, 17-18 годишен. Майка му, като го видяла колко е изплашен, го попитала  какво става и той всичко и разказал. Тогава тя чула тъпаните и разбрала какво ще последва. Бръкнала в скрина, извадила една златна чаша и я подала на прадядо ми, като на свой ред му разказала своята история. Когато била момиче един змей я е залюбил, след това я е откраднал от чешмата и я завлякал в неговия дом. Там тя родила мъжка рожба, но ежедневно много му се молила да я пусне. Накрая той се съгласил. Върнал я, и като подарък за сина си ѝ дал тази чаша. Трябвала да му я предаде на сватбата, но понеже нещата станали така, тя му я предавала сега. Така се оказало, че прадядо ми бил змейски син. Майка му го посъветвала да бяга и да се укрие в село Жеравна, защото то било войнишко село по това време и турчин на кон не е имал право да влиза в селото. Тогава прадядо ми взел чашата и тръгнал през гората за Жеравна. Там се хванал като ратай -овчар при един богат кехая да му пасе стадото. Това бил другия ми прадядо, ама по онова време никой нямал и представа. Но прадядо ми, овчаря, се влюбил в една от дъщерите на кехаята. Отишъл един ден да я иска. Кехаята му рекъл: „Виж аз съм чорбаджия, а ти нямаш нищо. Как да дам дъщеря си на теб? Какво ще кажат хората?” Но овчарят продължил да упорства. В крайна сметка кехаята се съгласил да даде дъщеря си при условие, че овчаря ще вдигне къща за една неделя. Тогава прадядо ми отишъл в Котел, продал чашата и с парите наел бригада майстори. Сам той им носел дървен материал и камъни, а те строили и накрая успели да вдигнат къщата за една неделя. Кехаята удържал на думата си, те се оженили и така се започнал нашият род.

Какви интересни места би препоръчал да бъдат посетени в този регион?          

Естествено бих препоръчал разходка из село Жеравна, което е архитектурен резерват, както и из град Котел, в който се намират множество музеи, храмове и паметници. В близост е село Медвен, до което се намира природната забележителност Синия вир, много красиво място. Близо до Котел се намира и уникалния култов мегалитен комплекс, състоящ се от светилищата Чубраташ, Талимташ, две скални гробници и Корабкале. Само на няколко километра от там е една от най–добре запазените на територията на България средновековни крепости Хърсоград, на връх Хисарлъка над с. Кипилово. Регионът е доста интересен и богат на забележителности.

Едно от образованията ти е Етнология. Имаш задълбочени познания в областта на фолклора. Разкажи ни за някой интересен обичай.    

Много са интересните обичаи в българския фолклор. И понеже съм от Ямбол, а наближава Коледа, ще ви разкажа за ямболската коледарска обредност.

Коледуването в Ямбол е различно от коледуването по други места в страната. Основната разлика е в един особен танц който коледарите изпълняват през цялата Бъднивечер срещу Коледа. Този танц се нарича коледарски буенек, и е много интересен инициационен мъжки танц. Ямболските коледари се събират по традиция на Никулден, в дома на предводителя на коледарската дружина, който се нарича станиник, а дружината се нарича куда. Обикновено се избира станиник който да е женен човек, добър и имотен с добри деца, който да познава много добре ритуала. Станиникът води кудата докато остарее и има тази възможност. Когато вече не може да го прави, кудата избира нов станиник. Всички останали коледари задължително трябва да са неженени. Вечерта на Никулден, събраните в станиника коледари, избират измежду тях и другите значими в ритуала персонажи, като баша, куйрука, котката, гайдаря, който ще свири и т.н. Станиникът ги черпи с вино и риба. След това започват подготовката на момците за Бъднивечер. Няколко пъти в седмицата те се събират в станиника, упражняват стъпките на буенека, репетират коледарските песни и молитви. Малко преди залез слънце на Бъднивечер, коледарите се събират отново в дома на станиника. Те обличат своите празнични дрехи. Това са подковани, високи до коляно, кожени ботуши с железни шпори за езда, син или черен брич, бяла риза, кожено елече, калпак окичен с пуканки, едноцветен червен или син шал ( цвета е знак за принадлежност към съответната куда) и кожен, запасан около кръста, колан. Всеки от коледарите се нарежда до другия, като почти през цялото време се държат с кръстосан хват един за друг за коланите. Пускат се само когато се произнася коледарската молитва с наричанията. В началото на мъжката верига стои баша, който носи сабя в дясната ръка и командва останалите коледари коя песен да пеят, задава темпото на танца и възгласите, които цялата куда произнася. В другия край на тази жива верига стои куйрука. Това обикновено е най – малкия от коледарите. Той държи в лявата си ръка кравай. Станиникът танцува отделно пред самата куда. Зад тях върви котката. Това е маскиран пародиен персонаж, който е облечен с дреха с вълната навън, а на кръста, от задната му страна, носи превързан стрък праз, подобно на опашка. На главата си има кожена маска, а през рамената му са преметнати дисаги, в които да събира даровете за коледарите.  В ръцете си държи метална кука. Така хванати един за друг, под звуците на гайда, коледарите танцуват и пеят през цяла нощ. По време на буйния коледарски танц от подкованите им ботуши хвърчат огнени искри. Момците обикалят всички домове, хората ги посрещат и даряват за здраве с храна, орехи, гевреци или дребни парични суми, черпят ги с вино и ракия. Коледарите благославят домовете, казват наричанки и пеят тематични песни за членовете на семейството.  Ако стопаните не се сетят да дарят коледарите, или решат да не дадат от луканките окачени на прът в двора, котката може да ги закачи с куката и да ги вземе. Обхождането на домовете продължава до изгрев слънце на Коледа, когато всички куди се събират на определено място и тръгват за центъра на града, където се състои коледарско дефиле и надиграване. Ямболските коледари са много атрактивни и интересни. Препоръчвам на онези, които не са ги виждали да посетят Ямбол, за да им се насладят.

При нашите срещи ти свири на кавал и гайда на места със силно енергийно излъчване. Твоята музика прави мястото още по–вълшебно и въздействащо. Какво те свързва с музиката и какво място заема тя в живота ти?

Както обичам да казвам, аз от енергии нищо не разбирам. Просто знам къде се намират светилищата, а древните не са изграждали светилище на случайно място. В процеса на екскурзоводската ми работа се е случвало да заведа на повечето светилища свръхсензитивни хора или екстрасенси, и от техните думи съм научил нещо повече за енергетиката на тези места. Тогава също съм си носил инструментите и свирил, а те са ме насочвали каква точно мелодия съответства на даденото място. Запомнил съм на кое светилище какво да свиря и явно действа. Все пак целта е да бъде усетено изцяло мястото. Идеята да свиря на светилищата ми дойде пред около 7 години, когато ме нае една рускиня, която заедно със съпруга ѝ направи 10 дневен тур в Странджа, Сакар и Източни Родопи. В последствие разбрах, че тя е много известен в Русия, пък и в света, екстрасенс и гадател. По нейна молба името ѝ няма да го споменавам. Когато научи, че мога да свиря, тя ме помоли на различните сакрални места да изпълнявам различни мелодии от съответната фолклорна област. След като изсвирвах 6 – 7 мелодии, тя ме спираше и казваше примерно третата мелодия активира това мястото, другите не са за тук. След това ме караше да я изпълнявам отначало още няколко пъти, а тя медитираше със затворени очи. Спомена ми, че вибрациите на определени мелодии съответстват на вибрациите на свещените места и именно така могат да се отключват силите на дадено светилище. Според нея така е правил и Орфей.

 Занимавам се с музика от малък. Самоук съм. Е, все някой ще се намери нещо основно да покаже, то иначе няма как, но най вече съм се учил сам. От 13 годишен свиря на китара. След това започнах да свиря на кавал и от преди десетина години просвирих и на гайда. Музиката ми е хоби, макар, че съм свирил и по кръчмите, като професионалните музиканти. Обичам да свиря и го правя от душа, независимо от инструмента или стила на музика.  Мога да кажа, че музиката винаги е била неразривна част от моя живот.

Ти си човек с широки познания в много области. Какви са твоите проекти, по които ще работиш за в бъдеще?

От 15 години работя по един единствен проект и това е съхранение, опазване и популяризиране на нашето културно наследство. Правя го безвъзмездно. В резултат на моята работа, разбира се, извършена съвместно и с други хора, са заснети и излъчени в телевизионния ефир на различни държави няколко пълнометражни научнопопулярни филмови продукции. Ако трябва да бъда конкретен, четири на руски, две на английски, една на немски, една на корейски и около десет на български език, които представят пред света нашето културно наследство. Изиграх основна роля във фото документирането и каталогизирането на цялото иконографско и храмово наследство на Странджа. Описал съм и публикувал различни песни, танци, ритуали и обичаи, някои от които вече не съществуват, за да се съхрани спомена за поколенията. Това са плановете, по които ще работя и в бъдеще, за да може колкото е възможно повече хора по света да разберат за нашата България. В това виждам бъдещето на туризма ни. Презентиране и реклама на българското културно наследство пред света.

Благодаря ти за отделеното време и споделените откровения.

Желая ти успехи в начинанията!

За контакт с Горан-  00359888053723.