Сливен-парк „Сините камъни”-местност „Карандила“
3-4 октомври 2020г.
Сливен винаги е оставал извън моите туристически маршрути. Не са го пожелавали и учениците, които водя на екскурзии в страната, нито групи от възрастни. Ето, че дойде ред и на това кътче от родината ни. Тих, слънчев есенен ден, а ние с нашите йоги-фоги от клуб „Амрита” отново сме на път. Целта ни е да разгледаме този китен български град, да се настаним на хижа”Карандила” и да направим йога практика от 16,30ч следобедно време. Речено-сторено. Тръгваме с автомобили, всеки с негово си темпо и програма. Нашата компания от около 10-на момичета тръгваме от Пловдив с 3 коли и към 11,30ч. вече сме в Сливен. Градът е разположен в подножието на южните склонове на Сливенската планина, с която започва Източна Стара планина. Сливенското поле е последното от подбалканските в източна посока. Паркираме в близост до Районния съд и ни посреща нашата приятелка Радост, която е дошла от предния ден в града, живяла е в него и ще бъде наш гид. Пресичаме главния площад, на който се издига паметника на войводата Хаджи Димитър и сливенските възрожденци.
Монументът е издигнат през 1935 г. и представлява 12-метров пиедестал, върху който е поставена близо 4-метровата скулптура на сливенския войвода Хаджи Димитър. Мястото е изключително добре поддържано, чисто и с красиви цветни алеи. До площада е църквата „Св. Димитър”. Всъщност това е Катедралният храм на града и е един от най-старите храмове на Сливенска епархия. В сегашния си вид той е построен през 1831 година.
Пресякохме и се спуснахме по главната улица на града, булевард „Цар Освободител”. Вляво е внушителната сграда на Общината на Сливен.
До нея се издига Старият бряст, който е на около 1300 години и е обявен за защитен обект. Той е остатък от Великата българска гора (Silva Magna Bulgarica), която се простирала от Родопите до Черно море. За да се спрат евентуалните гнилостни процеси или развъждане на микроорганизми, кухините са запълнени с укрепителен пълнеж, като са оставени и отвори за естествена вентилация. Според поверието, Старият бряст бил използван от османските турци за обесване на заловени хайдути. През 2014 г. е избран за „Европейско дърво на годината“. След 2018г. състоянието на дървото се влошава, въпреки опитите на специалисти да го спасят. Все пак неговата снага все още се издига на централната улица на града.
Сливен е 8-ми по големина град в страната, както сочи статистиката с около 86000 население. Очаквах по-голямо оживление за такъв град в слънчевия съботен ден, но може би това му е и чарът-излъчваше спокойствие и гостоприемство. Направиха ми впечатление няколко сгради, които се отличаваха от другото строителство. Малко след Стария бряст, от дясната страна погледът ми привлече красива червеникава сграда. Това е сградата, в която се помещава Регионалният исторически музей на града. Той е една от най-старите институции в Сливен. Основан е през 1913 година като читалищен музей към читалище „Зора”. Другата сграда се намира малко след това, от лявата страна и е сградата на Художествена галерия „Димитър Добрович“. Тя е поместена в изключително елегантната Узунова къща. Узуновата къща в Сливен е била на Георги Стоянов Узунов-абаджия, строител и търговец от Сливен. Построена е 1911 година от архитекта Боян Стоянов от Сливен в стил барок. Боян е учил във Германия.
Сливен има много стари форми на името си- Савулен, Цоида, Туида, Ислимие, Истлифанос, Селимно, Свилне, Сливно, Сливне. Васил Миков извежда името на Сливен като название на място, където две реки се сливат. И това е факт: през града текат три реки-Асеновска или Коруча, Манастирска река и Новоселска река, като Манастирска е приток на Новоселска. Всички те се вливат в Тунджа, а чрез нея и в Бяло море. Малко след красивата Узунова къща пред нас се издигаше сякаш малко неуместно, един стар социалистически блок. Пред него имаше приятен ресторант и добре оформена градинка с паметника на Добри Желязков, основателят на първата текстилна фабрика в града. През 1843 г. в Сливен той създава първото текстилно промишлено предприятие в пределите на Османската империя.
Стана време за обяд, а бяхме поканени на едно много специално място- в дома на нашия приятел Враджа, която той е превърнал в духовен център. Къщата е в близост до центъра и пътьом минахме покрай къщата музей на Хаджи Димитър, както и покрай църквата Свети Николай”.
Скоро бяхме пред бяла сграда, която личеше, че не е „ново строителство”, а пази отпечатъка на времето.
Удивлението ни нарасна когато влязохме вътре и видяхме, че всички стаи са в стенописи, запазени автентични мебели-дивани, полилеи,столове, маси, може би от края на 19-ти и началото на 20-ти век.
Ухаеше изключително приятно на вкусна храна, а част от приятели ни от клуба вече похапваха. Нашият любезен домакин ни настани в хола и ние се заозъртахме, за да възприемем цялата красота, която беше около нас. Направи ме впечатление, че на много места горяха свещи, имаше предмети свързани с култа към източни религии. Специално място беше отделено на духовния учител на Враджа и на Г.С.Раковски, който е виден гражданин на Сливен. Враджа прави задълбочено проучване на живота и творчество на нашия революционер и борба за свобода и открива задълбочени негови познания в областта на източните философии. /Очаквайте специално интервю с Враджа в рубриката ми „срещи с Хора”/.
Докато изчаквахме да ни сервират се качих до горния етаж от къщата, която домакинът с много любов и труд е превърнал в център за духовни практики, срещи с хора на изкуството и културата.
Попих веднага от спокойствието, хармонията и красотата, което излъчваме това място.
Върнах се при останалите и се насладихме на вкусната веганска храна, приготвена със специални подправки и по специална рецепта. Благодарихме на Враджа, казахме си „довиждане” и поехме към хижа „Карандила”.
Тя се намира на 950м надморска височина, на около 20км от Сливен. Разстоянието може да се мине и с въжен открит лифт, но бяхме с багаж, а и шофьорите не желаехме да си оставяме автомобилите в града. Пътят се заизвива нагоре от завой в завой, които сякаш нямаха край. Направихме бързо настаняване и в 16,30ч. се включихме в очакваната йога-практика с нашия учител Рашко на полянката пред хижата.
След нея се разходихме в парк „Сините камъни”. Той носи това име от 1980г. и обхваща площ от 11380.8 хектара. Част е от мрежата защитени територии в страната. Пътят ни отведе до голяма и добре поддържана спортна площадка, която е част от Спортно-туристическия комплекс “Сините камъни”, открит през юни 2019г. Към него има почивна база, атракцион „Въжеландия“ и две игрища – мултифункционално, за тенис, волейбол и баскетбол, и футболен стадион, които са с най-нов клас ударопоглъщащи настилки, сертифицирани от FIFA. Надявахме се да „хванем” отворена фурната за хляб, която е в комплекса и от която хората дори от региона идват да пазаруват, но уви, не успяхме. След малко стигнахме до езерото „Карандила”, което сякаш бе окъпано от последните лъчи на залязващото слънце.
По пътеката нагоре достигнахме до скалите, от които се откриваше прекрасна панорама към Сливен и голяма част от Горнотракийската низина. Последната слънчева светлина правеше скалите да изглеждат още по-мистични и величествени.
Време беше да се връщаме към хижата. Враджа отново ни беше сготвил вкусни вегански гозби, които поляхме с по чаша червено вино. Време беше и да попеем. Враджа подхвана китарата, раздаде ни текстове на „по-лесни” мантри и цялата хубава емоция от деня намери своя чудесен завършек.
Сутринта местен водач направи с част от групата ни около два часа и половина преход в региона, на който признавам си не отидох. В 10.30ч. имахме отново йога практика. Време беше да си вземем довиждане с хижарите- симпатично и интелигентно семейство, които са избягали от шума и стреса на града, въпреки престижните си професии. Качихме багажа по колите и отново отидохме до спортния комплекс и фурната. Сега това място „гъмжеше” от народ. Огромна опашка се извиваше пред фурната за хляб, както и пред заведението за хранене. Деца безгрижно играеха наоколо, а техните родители хапваха и пийваха на по сладка приказка. Минахме покрай тях и отново отидохме до езерото „Карандила”. Този път то нямаше нищо общо с притихналото езеро на свечеряване от снощи. Малка моторна лодка, управлявана дистанционно пореше водите му, а един лабрадор ядосано се опитваше да я догони с плуване. Хората правеха снимки, говореха, смееха се. Отново се изкачихме на най-високата част от скалите. Според легендата природното образувание „Сините камъни” в източния дял на Стара планина е създадено от древногръцките богове Зевс и Хера. По-късно, простосмъртните харесали тяхното творение и построили в подножието му своя град Сливен. Мястото наистина е вълнуващо, а освен това е и силен енергиен център. Наблизо се намира място, на което последователите на Петър Дънов от Бялото братство са играли своята паневритмия преди да разположат лагера си край Седемте Рилски езера. Гледайки огрените от слънце „Сини камъни” установяваме, че те всъщност са… зелени! Това е така заради зеленият мъх, който покрива по-голяма част от тях.
А се наричат „сини” защото гледани от долу, от равнината те наистина синеят. Това се дължи на голямото количество персийски и отчасти долнотракийски кварц-порфир, от които те са изградени. В зависимост от ъгъла на огряващите ги слънчеви лъчи те изглеждат ярко или светло сини, виолетово сини или дори сиво черни. Погледът ни обгръщаше цялата тази безбрежност, а въображението ни се провокираше от причудливите скали.
Време беше да потегляме на обратно. Отидохме до въжената станция на лифта и две момичета от нашата група решиха да се насладят на гледката от високо и да слязат с него.
Ние ги чакахме с колите в Сливен. Кратка разходка отново по центъра, за да намерим работещ ресторант, вкусен, макар и късен обяд и потеглихме към Пловдив.
Казват, че „Сините камъни“ са най-красивата и романтична част от Източна Стара планина. На място се убедих в това твърдение и се надявам с разказа си да съм ви предала частица от неговия чар и да съм предизвикала желанието ви да го посетите.
И не забравяйте да посетите духовният център на Враджа- „Гауранга йога институт”! Адресът е гр. Сливен, ул. „Георги Икономов” №11.
