Емоцията Дъблин и Северна Ирландия, част II
Ден втори
В ранни зори на другата сутрин се придвижихме с 2 таксита / всъщност с едно, което направи 2 курса/ и към 5,40ч. бяхме на Parnel sq. Валеше слаб дъжд, тъмнина обгръщаше всичко, а наоколо няма жива душа. Само сградата под чиито колони се приютихме беше някак модернистично осветена.
Дали бяхме на правилното място, ще дойдат ли други хора, ще дойде ли автобус? Скоро съмненията ни се разсеяха, появиха се и други туристи, а точно в 6.00ч дойде и автобусът. Млад и симпатичен екскурзовод ни настани по седалките и поехме на път. В автобусът беше тъмно, но приятно топло, чуваше се тих шепот на различни езици. Колегата екскурзовод се представи / простете, но не помня името му/ и разказа какво ни очаква като програма в днешния ден. Предстоеше ни еднодневен тур в Северна Ирландия с посещение на няколко ключови обекта.
Северна Ирландия (на английски: Northern Ireland) е разположена в североизточната част на остров Ирландия. Тя е една от четирите съставни части на Обединеното кралство и е единствената част от Великобритания, която има сухоземна граница с друга страна (Република Ирландия). Северна Ирландия се състои от шест графства: Антрим, Арма, Даун, Лъндъндери или Дери, Тайроун, и Фърман. Тези графства са разделени на 26 района. Населението й е малко под 2млн. жители, а столицата й е Белфаст. Оказа се, че границата между Ирландия и Северна Ирландия е по-скоро условна и нямаше гранична проверка. Направихме една почивка около 9.00ч. преди Белфаст. Първата ни спирка беше на панорамна площадка, от която се виждаше замъкът Dunluce / на около 160 мили от Дъблин/. Слязохме от автобуса, за да се насладим на гледката. Валеше слаб дъжд, вятърът беше силен, а мрачните облаци сякаш обвиваха замъкът. Той е построен върху тридесетметрова скала-остров, който е свързан с континента само с каменен, по-рано дървен мост. Под скалата на замъка има пещера, прорязана от морето към сушата. Замъкът Дънлъс произлиза от ирландските думи Dún Lios , „Силна крепост“. В момента това са руините на средновековен замък в графство Антрим, на пет километра от ирландския град Портруш . Замъкът Дънлък е построен около 1300 г. от Ричард де Бърг, граф на Олстър. Единствените части от този замък, които оцеляват, са част от стената, обърната към сушата, и две от кръглите кули.През 1556 г. прословутият Sorley Boy MacDonnell наследява замъка. През 1630-те замъкът е собственост на Рандал Макдонъл, първи граф на Антрим, един от синовете на Сорли Бой. През 1639 г., една вечер, докато чакали вечеря, кухнята, заедно с кухненския персонал, паднала в морето. От тогава английската му съпруга Катрин Манерс отказва да живее повече в замъка.През 1973 г. снимка на замъка се появява на вътрешната страна на обложката на албум на Лед Цепелин. Киану Рийвс споменава замъка в „Невероятните приключения на Бил и Тед“, когато пътува с машина на времето, за да се срещне със Сократ .Замъкът се появява и във филма за Джеки Чан “ Медальон“ (2003). През 2005 г. канадската група The Irish Rovers пусна песента Dunluce Castle. Замъкът Дънлъс все още принадлежи на семейство МакДонъл, но в момента той се управлява с акт за настойничество от Северно ирландската Агенция за околна среда. През 2011 г. са проведени усилени разкопки сред „изгубения град Дънлъс“, които дадоха важни знания за него. Замъкът е отворен за посещение, може да се слезе и по стълбище (вън от територията на замъка) и да се посети пещерата под Дънлъс…
Ние нямахме време за посещение и скоро потеглихме с автобуса за следващата ни точка от програмата- Пътят на великаните (на ирландски: Clochán an Aifir; на английски: Giant’s Causeway). Мястото е само на около 5 мили от замъка Дънлъс и на около 5 км североизточно от град Бушмилс. Тук се сблъскахме със суровата природа на Северна Ирландия. Спряхме в близост до хотел Giant’s Causeway и трябваше да извървим разстоянието от 1,5км до самата Пътека на Великаните. Ситните пръски дъжд се набиваха в лицата ни, а вятърът обръщаше чадърите ни на обратно. Добре, че имаше шатъл за 1,50евро и скоро автобусът ни остави в близост до обекта.
Северният Атлантически океан ни посрещна със силен рев и огромни вълни, които се разбиваха с грохот в крайбрежните скали. Скоро погледът ни привлече самата пътека от каменни колони, които са с толкова правилна форма, че изглеждат сътворени от човешки ръце. Те са предимно 6-стенни, с диаметър 37 – 51 см. и височина до 6 м. Броят им е около 37 000. Най-голямата ширина на Пътя на великаните е 12 м. Преди около 50 – 60 млн. години от земните недра тук изригнала лава, която потекла към морето. Лавата се изстудила много бързо и при втвърдяването си се начупила на правилни 6-стенни огромни стълбове. На някои от каменните формирования са дадени имена, съответстващи на приликата им с различни предмети – „Комините“, „Купата за пунш“, „Ветрилото на моята лейди“.
Според ирландската легенда Пътят е построен от гиганта Фин МакКул, а другият му край се намира на отдалечения на 120 км. остров Стафа в Шотландия. Има три различни версии на легендата за Фин МакКул, ловец – воин в Ирландската митология. Според едната „павираният път“ е „построен“ от него, за тепих на 2 великани, които имали различия помежду си. Модификация на тази легенда обяснява, че Фин МакКул е построил мост към своята любима на шотландския остров Стафа. Третата легенда разказва, че воинът-гигант Фин МакКул построява „пътя“, за да премине през морето и да се изправи срещу шотландския си съперник, еднооко чудовище-великан, което тормозело всички хора в този район. Но Фин не искал да се мокри, затова забил хиляди колони в дъното на морето и така успял да построи стабилен мост. След като преминал през построения от него път, Фин решил, че може да полегне за малко и неусетно заспал.
Но и чудовищният великан преминал през моста от огромни колони. Той заварил воина безпомощен в съня му и тъкмо се готвел да го убие, когато се появила жената на Фин и излъгала великана, че това е огромното й бебе. Бенандонер се уплашил при мисълта колко ще е голям бащата на бебето и избягал като на връщане разрушил по-голяма част от пътя. Пътят на великаните е обявен през 1986 г. за обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО, а през 1987 г. за национален природен резерват на Великобритания.
Възхищавахме се на това чудо на природата, въпреки силния вятър и грохота на океана. Добре, че колегата даде час и половина свободно време… Върнахме се до хотела и веднага се потопихме в неговата уютна атмосфера. Отпивах по глътка от моето уиски „Jameson” и топлината му сякаш се разнасяше из цялото ми тяло.
И ето ни отново на път. Следващата ни спирка беше мостът Carrick-a Rede Rope Bridge. Carrick-a-Rede, от шотландския гелски „Carraig-a-Rade“, което означава „Скалата на пътя“ – пречка за мигриращите сьомги, докато търсят реката, в която са родени. Атлантическата сьомга се лови в Carrick-a-Rede и Larrybane от 1620 г. Но едва през 1755 г. е построен първият въжен мост между континента и остров Carrick-a-Rede. През 19 век в енорията на Ballintoy / Баллинтой/ са работили над 80 рибари. Уловът до 300 сьомги на ден е бил често срещан до 60-те години на 20 век. През 2002 г. за последен път е ловена риба тук. Тръгнахме по пътека, а разбушувания океан оставаше в ляво от нас.
След около 400-500метра се наредихме на малка опашка, за да можем и ние на минем по моста така, както са правили рибарите на сьомга преди повече от 350 години. Скоро дойде и наш ред. Да стъпиш на люлеещ се дървен мост с въжета, а 30 метра под теб да се пени и сърдито да бучи океана не е преживяване за хора със слаби сърца.
След около 20 метра между континента и острова, отново усетихме твърда земя под краката си. От острова се открива невероятна гледка към брега, а казват, че в ясен ден има великолепна видимост към остров Ратлин. Ние нямаше как да й се порадваме, поради лошото време, но дори и тази страховита картина на разпенения океан беше много вълнуваща и запомняща се.
Скоро отпътувахме от прословутия мост, все още заредени с яка доза адреналин. След около 9мили по второстепенни пътища и край малки селца около 15часа автобусът спря и тръгнахме пеша. След целия дъждовен ден, дъждът и сега не ни пожали. Времето беше все такова мрачно и студено. Скоро пред нас се откри една необикновена алея от букови дървета около пътя. Това е алеята Дарк Хеджис. Тя се намира в графство Антрим и нейната история започва в средата на 18 век. Тогава семейство Стюарт посаждат първите букови дървета около пътя, за да създадат настроение у хората, които посещават тяхното имение Грейсхил. До преди 20-на години само местните хора са знаели за съществуването на този природен феномен. Едва през 1998г. Националният съвет по туризъм на Ирландия започва да рекламира мястото с цел да се привлекат повече туристи. Странната алея Дарк Хеджис съвсем естествено е свързана с легенди. Местните твърдят, че на заздрачаване между дърветата може да се види Сивата лейди. Някои казват, че е бродещия дух на прислужница от близките имения, умряла при странни обстоятелства. Смятана за една от най-живописните в света, популярността на алеята се увеличи след като на нея бяха заснети няколко сцени от сериала „Игра на тронове”. Във филма живописния път „играе ролята” на най-дългата и важна пътна артерия в измисления от Дж. Р.Р. Мартин свят на Вестерос. Гледах преплетените клони на вековните дървета, сякаш облаците бяха се закачили по тях. Мъглата се стелеше наоколо и правеше мястото още по-мистично. В далечината по алеята се зададе автомобил. Светлината от неговите фарове се отразяваше от локвите по пътя и хвърляше странни отблясъци по дърветата.
Време беше да продължим пътя си. След 50 мили бяхме в столицата на Северна Ирландия, Белфаст. Свечеряваше се и нямахме време за голяма туристическа програма в града, втори по големина на острова. Името му в буквален превод означава „устието на вретеното”, защото е основан край устието на виещата се река Фарсет, която в днешно време е скрита в тръба под улица Хай стрийт. Белфаст е бил огнище на множество конфликти между католици и протестанти през 70-те и 80-те години на миналия век. Днес е едно мирно и спокойно място. При навлизането с автобуса в града видяхме един от неговите символи-музеят, посветен на кораба Титаник. Любопитен факт е, че първият кораб, опитал се да прекоси Атлантическия океан на 12 април 2012г. е построен тук, в доковете на града. Оттук тръгва и на своето плаване към Новия свят. Строителството на музея отнема 3 години и струва 77 милиона паунда. Автобусът ни остави в близост до кметството на града, около който беше оформен коледен базар, който привличаше със своята празнична шумотевица и аромата на топло вино с канела.
Имахме час и половина свободно време. Сградата на Кметството е внушително творение в необароков стил, създадена през 1906година. Впечатлява с красив основен купол и 4 по-малки купола в ъглите на сградата.
Решихме първо да се разходим по Wellington streеt, една от главните търговски улици, която започва от Кметството и по която са разположени магазините на по-голяма част от известните търговски марки. Въпреки дъждовното привечерно време, прави впечатление, че сградите по улицата са една невероятна смесица от червеникави старинни сгради във викториански стил и ултрамодерно строителство от стъкло и метал.
Посетих най-близко разположения до Кметството магазин за сувенири по главната улица и след това се потопих в празничната атмосфера на коледния базар. Не устоях на аромата на греяното вино с аромат на канела и си взех чаша. Какъв по-приятен завършек на чудесния ден от това? Групата ни се събираше на уреченото място за отпътуване на обратно. Едва сега успяхме да разменим няколко думи с нашия гид и да му кажем, че сме колеги. Въодушевлението ни беше голямо, направихме много приятен разговор, макар и за кратко. Отварям скоба, за да ви кажа за една практика, която много ми хареса при воденето на групата. Когато трябваше да спрем на място за почивка, нашият гид написваше на малко табло часът на отпътуване и започваше следната тирада: „ Престоят ни на това място ще бъде до 15,10часа. Моля да имате на предвид, че аз ще бъда на това място не по-късно то 15,10ч. Не забравяйте да дойдете на мястото си в автобуса до 15,10ч. Автобусът ще тръгне точно в 15,10часа, независимо дали вие сте в него или не сте”. Мъдра практика… Не знам как ще се стори на нашите туристи, ако има я приложа…
Пътят към Дъблин мина сякаш неусетно под звуците на китарата, на която нашето момче ни свиреше ирландски песни и под тихия ни шепот с емоции от преживяното.
Ден трети- следва продължение…
Thanks for finally writing about > Емоцията Дъблин и
Северна Ирландия, част II – Моята екскурзия < Liked it!